Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Не на красотата ми, а на дарбата на жена, мъртва от триста години. Въздейства единствено на мъже.
Лирна взе книгата.
— Жалко, че нямам дар, който да ти дам в замяна.
Втренченият поглед на малесата се зарея замислено в нищото.
— Самата ти си дарът — каза тя. — Потвърждение, че е имало смисъл. — Протегна ръка и Лирна я хвана. — Те идват, кралице, идват да унищожат всичко. Твоя свят и моя. Когато оковите те стегнат, потърси звероукротителя.
— Малеса?
Но тя пак бе изчезнала, заменена повторно от уплашеното момиче, ръката му трепереше в ръката на Лирна, главата му — кривната, очите му — вперени в нея с отчаян страх.
— Какво е чувството? — попита уплашеното момиче и Лирна си даде сметка, че повтаря въпроса си отпреди, в неведение за изминалото време.
— Никого не съм убивала — отговори Лирна на лонакски.
— О… — Очите на момичето се вглеждаха в лицето ѝ. — Не… Няма ги още… Но ще се появят.
— Кой ще се появи?
Момичето се усмихна, зъбите му се бялнаха на зеленикавата светлина.
— Белезите на твоето величие.
Върна се в залата с кладенеца, после изкачи спиралната стълба до повърхността. Останала бе повече от час в библиотеката, задавала бе въпрос след въпрос. „Кой е господарят, за когото говореше малесата? Какво е намислил? Кой идва да ни унищожи?“
Отговорите на уплашеното момиче бяха несвързани, смесица от объркани спомени и гатанки.
— Той чака в бездната… Гладен е… О, колко е гладен… Мама казваше, че съм най-милото същество, най-нежната душа, раждала се някога сред народа на лонаките, а аз ѝ прерязах гърлото с ножа на татко…
Скоро несвързаният ѝ брътвеж утихна и тя се смъкна на пода безжизнена и с празен поглед. Лирна изчака още малко с надежда малесата да се върне, но инстинктивно знаеше, че това няма да се случи. „Повече никога няма да се видим.“
Въздъхна и докосна момичето по рамото.
— Име имаш ли си?
— Хелса — прошепна момичето. „Лечител или спасител в по-старата форма на думата, в зависимост от ударението.“
— Радвам се, че се запознахме, Хелса.
— Ще дойдеш ли пак да ме видиш?
— Надявам се и това да стане, един ден.
Думите ѝ предизвикаха усмивка на лицето на момичето, но тя бързо се изхлузи от устните му, когато празният поглед се завърна. Лирна го стисна лекичко за рамото и тръгна към тунела. Не се обърна да хвърли последен поглед на момичето, защото цялата тази ситуация беше твърде тъжна.
На повърхността завари Смолен и братята да я чакат. Бяха сами: жените, които ги бяха посрещнали, явно се бяха заели с каквито там задачи им бе възложила малесата.
— Алтурк? — обърна се тя към Солис.
— Тръгна си, ваше височество. Давока говори с него и той си тръгна.
— Дори не се сбогува — отбеляза Иверн. — Нарани чувствата ми.
— А Давока? — попита Лирна.
— Отиде да се погрижи за сестра си, не знам къде — отговори младият брат. — На нас ни дадоха стаи на горния етаж.
Лирна кимна, загледана в свитъка, който държеше.
— Мисията ви увенча ли се с успех, ваше височество? — попита с известно притеснение Смолен.
— Да — отговори Лирна и се усмихна да го успокои. — Увенча се с голям успех. Починете си добре тази нощ, господа. Утре призори потегляме за Кралството.
Пътуването назад към Скеланския проход отне почти две седмици, защото този път Давока избра по-лек, но по-заобиколен маршрут. Лирна бе предложила да вземат Кирал с тях, но Давока отказа.
— За нея ще се погрижат по-добре в Планината.
— Но ти едва-що си я върна — възрази Лирна. — Не искаш ли да поостанеш малко с нея? Можеш да дойдеш в кралския двор по всяко време.
Давока поклати глава и каза само:
— Правя каквото нареди малесата.
Вечер работеха върху превода на „Мъдростите“, макар че Давока явно намираше твърденията на Релтак за спорни.
— „Божественото си придава вид на прозрение — прочете тя една вечер, събрала вежди в дълбок размисъл. — Но в действителност е висша проява на невежество. Основополагащите му принципи са от глина и когато глината се спече, от божественото остава само догмата.“
Погледна Лирна над книгата.
— Тази книга не ми харесва.
— Сериозно? Аз пък я намирам за крайно интригуваща.
Сутрин, преди да потеглят отново на път, Давока я учеше да мята малкия нож, задача, която бяха пренебрегнали по пътя на север след онзи първи урок. Скоро брат Иверн се присъедини към уроците и намери парче дърво, широко и достатъчно дебело, за да им служи за мишена. Понякога го хвърляше във въздуха, мяташе своите ножове и неизменно уцелваше центъра, бързо и без усилие.