Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Не мога да отговарям за престъпленията на предците си — каза Лирна с далеч не толкова небрежен тон. — Но ще трябва да отговарям за смъртта на онези, които загубиха живота си в преследване на мира, предложен от вас. Родителите на Нерса, моята придворна дама, трудно ще намерят утеха в мисълта, че смъртта ѝ е обслужила вашата цел.
Смях, много тих, много лек.
— Боя се, че не им остава много време нито за утеха, нито за скръб. И това важи за всички ни.
Спря в края на тунела, на прага на гигантска кръгла зала, поне три пъти по-голяма от онази с кладенеца. Тук кладенец нямаше и единствената светлина идваше от зеленикавото сияние на веществото, с което бяха намазани подът и таванът, но тук то светеше много по-силно, отколкото в тунела, толкова силна беше светлината му, че човек би могъл да чете без затруднения. Странно, но за разлика от пода и тавана, стените не светеха. Въздухът беше сух, но и едновременно спарен.
— Принцесо Лирна Ал Ниерен — каза малесата, пристъпи в залата и вдигна ръце. — Приветствам те в паметта на лонаките.
„Книги“, осъзна Лирна, когато пристъпи на свой ред в залата и обхвана с поглед лавиците по стените, претъпкани от пода до тавана с безчет книги и свитъци. Обзе я силно вълнение и тя тръгна напред. Някои томове бяха огромни, толкова големи, че сам човек не би могъл да ги вдигне, други бяха толкова малки, че биха се събрали в шепата ѝ. Взе първата книга, която ѝ попадна пред погледа, съвсем забравила, че е редно да поиска разрешение. Книгата беше с кожена подвързия, щампована с красива шарка, и въпреки очевидната си възраст страниците бяха в отлично състояние и достатъчно меки да ги разгърнеш без страх, че ще се разпаднат на прах в ръцете ти. Текстът беше написан красиво, с позлата и цветни мастила, но ѝ беше напълно непонятен.
— „Мъдростите на Релтак“ — каза малесата. — Единствената му философска творба. Повечето му трудове са свързани с астрономията. Първият лонакски учен, изчислил обиколката на луната. Макар че според Аркойл е сбъркал с двайсетина стъпки.
Лирна вдигна поглед при необичайното словосъчетание между „лонакски“ и „учен“.
— О, да — каза малесата. — Навремето не бяхме само воини. Преди вие да дойдете, когато сеорда обикаляха своите гори и общуваха със земята, моите хора се занимаваха с наука, с наблюдения над мирозданието, с изкуство. Това тук е само фрагмент, спасените отломки от нашите постижения. Ако ни бяхте оставили на мира още един век, вероятно щяхме да разгадаем мистериите дори на тази планина. Тъжно е, но при цялата си мъдрост така и не се научихме да топим желязо. Дребна подробност, ще си каже човек, но войните често се решават от дребните неща.
— Познавали ли сте го, лично? — попита Лирна и кимна към книгата в ръката си.
Малесата се засмя и поклати глава.
— Дора аз не съм толкова стара. Но познавах един от потомците му. Умря от глад пред очите ми по време на Голямото изпитание.
Лирна върна книгата на рафта.
— Коя сте била преди?
— Момиче, което сънуваше твърде много кошмари. Имам ги и до днес. Всъщност един от тях е пред очите ми в момента.
Каза го без следа от хумор, вперила умните си очи в Лирна. Лирна от години не бе срещала свой равен, друга душа, която да е в същата степен чувствителна към тънките нюанси и измамата. Срамуваше се, задето толкова хора бяха загубили живота си в това пътешествие, смъртта им ѝ тежеше, но в този конкретен момент искрено се радваше, че е стигнала дотук. Да погледне в очите на човек, който я вижда изцяло, без нужда или възможност да се прикрие, нито да отклони нежеланото внимание с чар, сълзи или манипулации. Не, тук имаше само студен разум и много история, натъпкана в книгите наоколо. Всичко това беше ново за нея и я изпълваше колкото с вина, толкова и с радост.
— Илварек — каза тя. — Видение. Това означава, нали?
— Най-близката дума във вашия език е „гадание“. Знаеш ли тази дума?
— Способност да се надникне в бъдещето, която обикновено се свързва с Мрачното.
— Аз не надниквам. Бъдещето се взира в мен и аз се взирам в него, и когато го направя, виждам теб.
— И какво правя аз там?
Изражението на малесата се затвори.
— Едно от две неща. — Приближи се към лавиците, взе един пергамент, оставен върху купчина книги, и го протегна към Лирна. — Това е за теб.