![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
— Знаеш защо съм тук — това не е въпрос.
— Досещам се — отвръщам неохотно и свивам устни.
— Всички вие отидохте твърде далеч. Веригите, удържащи Падналите, могат да се скъсат във всеки един момент и тогава светът ще се разтресе. Дай ми това, преди везните окончателно да са се изместили.
И през ум не ми мина да се бия с него. Зная какво ще се случи, ако откажа и не дам своето съкровище — за едно мигване на окото неговата кора ще ме разполови и Сивият пак ще вземе Рога на дъгата. Този тип не е лъжица за моята уста. Обидно е да загубиш това, към което си се домогвал месеци наред и си вече само на няколко крачки от изпълнението на Поръчката. Но аз мълчаливо свалям чантата от рамото си и му я подавам.
— Той вътре ли е? — вампирът поглежда към чантата.
— Да.
Сивият пристъпва към мен, протяга ръка и взема това, което доскоро беше целта на живота ми.
Редките снежинки отстъпват място на плътен снеговалеж, пробудилият се вятър подгонва снежинките над площада. От снега кестенявата коса на Сивия става бяла, но той изобщо не обръща внимание на това. Яркият зимен ден, властвал само до преди няколко секунди в града, се сменя с незнайно откъде появила се дълбока непрогледна нощ.
Удар на сърцето, и в нощното небе се родиха огнени звезди. Те се появиха на хоризонта, приближиха и започнаха да падат на площада. Почти всички падаха в снега и с гневно съскане угасваха. Една едва не ме закача, само като по чудо пропусна крака ми.
Сега можех по-добре да видя „звездата“ — оказа се стрела с червено-зелено оперение. Сивият няма моя късмет и четири горящи стрели се забиват в гърдите му, сякаш стрелците са знаели къде трябва да се целят. Воинът се олюля, падна на колене, но така и не пусна кората и чантата с Рога. След първия залп „звезди“ последва втори, много по-многоброен и съгласуван. Но този път стрелите не стигнаха до площада, а паднаха по покривите на околните къщи. Веднага трета вълна се посипа над Авендум, но този път това не бяха стрели, а огромни огнени топки, изстреляни от катапулти. Те чупеха покривите на къщите, експлодираха с гръмко „Ф-у-уух!“ и пръскаха около себе си огън, предизвиквайки пожари. Навреме успях да забележа летящата към площада огнена топка и с всички сили се втурнах да бягам, забравяйки на мига за Сивия и Рога на дъгата.
Зад гърба ми въздъхна великан, мека гореща ръка ме побутна в гърба и осъзнах, че противно на всички закони на природата съм се научил да летя. Летя… Секунда… Миг… За един удар на сърцето се реех над площада като орел. А след това с всичка сила паднах в снежната пряспа, издигаща се до стената на една от къщите.
— Ф-у-уух! — със закъснение издиша великанът.
Изскочих от пряспата, където ме отнесе взривът (слава на Сагот, че не се убих), като плюех сняг от устата си, и замаяно се огледах.
Площадът се беше превърнал в островчета от сняг и огън. Вятърът бушуваше, гонейки снежинките наляво-надясно, хвърляше ги в огъня, където те умираха с хиляди, но така и не можеше да угаси разбеснелите се пламъци.
Сивият все така стоеше на колене, дори не се опитваше да стане, и аз разбрах, че от падането на първите стрели бяха изминали не повече от десетина секунди. С вампира ни разделяха пламъците, но аз забелязах пътечка, очертана от бели островчета сняг. Сега или никога! Извадих арбалета, в който като по чудо имаше два огнени болта. Заслужаваше си да рискувам. Направих първата крачка към все още зашеметения вампир.
Тишината се спука като сапунен мехур, някъде отдалеч се чу звука на бойни рогове, които призоваваха жителите на Авендум на оръжие. Тревожно заби и камбаната на Събора.
— Тревога! Тревога! Ставайте! Ставайте!
Покрай мен притичаха тридесетина воини. В ръцете си имаха копия, мечове, алебарди и арбалети, а на подмишниците — ленти: сиво-сини — за кралската гвардия, и черно-оранжеви — за градската стража. Без да ми обръщат никакво внимание, воините оформиха строй пред тясната уличка, стигаща до площада, като така я блокираха. Първият ред застана на коляно и насочи копията напред, а тези с алебардите и арбалетчиците оформиха втория ред. Последните веднага дадоха залп иззад гърбовете на другарите си. Част от войниците започнаха да презареждат оръжията си, а друга част хвърлиха арбалетите и хванаха мечовете. От снежната пелена с рев се появи лавина от воини. Върху шлемовете им се виждаха червено-зелени пера. О, мрак! Войници на Рачешкото херцогство в града! Как се беше случило това?!
Битката започна. Арбалетчиците дадоха втори залп и няколко нападатели паднаха. След това двете групи се сблъскаха. Червено-зелените умираха на копията и алебардите, но защитниците на Авендум бяха твърде малко, а враговете не спираха и не спираха да се изливат в безкраен поток от снежната завеса. Тук и на таралеж щеше да стане ясно, че войниците на краля и стражниците на Лантен няма да издържат дълго. Минута-две — и „раците“ ще пробият до площада.