Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Не се притеснявайте - избухна девойката Дану. - Можете да се гаврите с името ми както ви е угодно. И без това ще умра, какво ме засяга.

- Всички някога ще умрем - наставнически забеляза магът. - Едни рано, други късно. Доколкото разбирам, никой не се натиска да е рано.

- Дядо? - недоволно измърмори от пейката Силвия. - Става ли, докато четеш конско на данката, аз да се обуя? Хич не ми е приятно да лежа пред тая нечовешка фъшкия по гол г.... Прощавай - по голо дупе.

- Кротувай. Полезно е - отряза я старецът. - Пък аз ще се запозная с гостенката...

Той отпусна пръчката. Очите му под белите вежди бяха изпъкнали, живи, блестящи. Приличаха на очи на сом. Те се впиха в лицето на Ахата. Стори й се, че кожата й е докосната от студена, лепкава лапа на въпер. Девойката се задави с вик на омерзение.

- Ако ти се крещи, викай си - милостиво позволи магьоспикът. - Няма да ми пречиш. Такааа... Виж ти, колко интересно...

Взорът му натежа. Ахата се уплаши. Паниката запърха в гърдите й. Усещаше как ловки хладни пръсти ровят в паметта й, гнусливо отхвърлят детските спомени, най-чистите и светлите, задържат се на някои интимни преживявания, също скъпи й, но продължават да тършуват и да преглеждат самата й душа като книга... Този маг бе ненадминат майстор.

Чувствителната към вълшебство Ахата оцени колко мощни и фини са проникващите заклинания. Потръпна. Бе по-лошо от изнасилване, макар опитният маг да не й причиняваше ни най-малка болка, само срам, бездънен срам... Върховният чародей на Арк оперираше със силата дори не на съзнателното ниво на мислеобрази, а още по-дълбоко. Стигаше му само да полюбопитства за името й, а заклинанията сами се строяваха за действие и вършеха работа несъзнателно, както от само себе си се свиват зениците, бие сърцето, белите дробове се пълнят с въздух и насън...