Драконите на изчезналата луна [bg]

— Ще назнача охрана при саркофага — заяви Галдар.

Джерард измърмори едва чуто проклятие. Не беше предвидил това.

— Не е необходимо — рече Одила. — Мина се кани да дойде и да се моли пред олтара. Даде заповед никой да не я притеснява.

Джерард задиша малко по-свободно, ала не задълго. Минотавърът вече бе преполовил пътя до вратата, когато изведнъж спря и обгърна залата с поглед. Рицарят замръзна, като през цялото време отчаяно се опитваше да си припомни дали минотаврите имат добро нощно зрение. Стори му се, че Галдар го е забелязал, понеже подобните на мъниста волски очи се спряха продължително в негова посока. Примирено зачака да го повикат, ала след още един изпитателен поглед Галдар продължи по пътя си.

Джерард отново изтри потта, която вече се стичаше надолу по брадичката му. Съвсем бавно и внимателно стана и се прокрадна край редиците пейки към олтара в началото на залата. Опитваше се да бъде безшумен, ала кожата по снаряжението му скърцаше, а металът дрънчеше.

Одила бе обгърната от светлината на свещите. Лицето й бе отчасти обърнато към него и Джерард с тревога видя колко отслабнала и отпаднала изглежда тя. Седмиците, прекарани в пътуване с каруцата, в слушане на пламенните речи на Мина и в опити да кара насила чародеите да се хранят, се бяха отразили неблагоприятно на стройната й мускулеста фигура. Вероятно все още можеше да се справи с меча, ала едва ли би издържала по-продължителна схватка с някой здрав и кален противник.

Одила вече не се смееше, нито говореше на висок глас. Вместо това изпълняваше задълженията си в пълно мълчание. Джерард и преди не бе харесвал особено този бог. Сега обаче започваше наистина да го мрази. Що за бог можеше да потъпква радостта и да ненавижда смеха? Не и такъв, с какъвто би искал да има много общо. Не съжаляваше, че е дошъл, и се надяваше да успее да я убеди да изостави всичко това и да тръгне с него.

Ала надеждата в него угасна, още преди да е успяла да се разгори. Само един по-ясен поглед към лицето й, докато тя се навеждаше над свещите, му даде да разбере, че си губи времето.

Неволно си припомни старата хитрост, с която бракониерът може да улови птица. Първо трябва да нанижеш парченцата плодове на дълга, тънка връв, завързана в единия си край към пръчка. Така птицата ще изяде парченцата плод един по един, като заедно с това ще погълне и връвта. Когато стигне до последното парченце и се опита да отлети, връвта вече е проникнала във вътрешностите й и птицата няма как да избяга.

По същия начин и Одила бе погълната измамните парченца плод, нанизани на смъртоносната връв. И последното от тях бе способността да прави чудеса. Сега бе привързана към Единия бог и само чудо — но съвсем различно — би могло да я освободи.