V. [bg]

— Какво е станало?

— Обади се участъковият надзирател в Гуручас. Очевидно са настигнали Морис и преди около час сержант ван Никерк е опитал да го накара да влезе с мир във Вармбад. Морис отказал и Ван Никерк сложил ръка на рамото му, което означава, че го арестува. Според версията на бонделите — която, можеш да бъдеш сигурен, вече е разпространена чак до португалската граница245, — тогава сержантът заявил „Die lood van die Goevernement sal nou op julle smelt.“ Сега ще те залее разтопеното олово на правителството. Поетично, нали? Бонделите с Морис приели това като обявяване на война. И тъй, Мондауген, военните действия започват. Отивай във Вармбад. Или по-добре е да продължиш и благополучно да пресечеш Оранжевата река. Това е най-добрия съвет, който мога да ти дам.

— Не, не — възрази Мондауген. — Знаеш, че съм малко страхлив. Но предложи ми някой друг, не толкова добър съвет, защото там са моите антени.

— Прекалено много се тревожиш за тези антени, сякаш са изникнали от челото ти. Върви тогава. Върни се, ако имаш смелост, каквато аз определено нямам, отивай в твоя район и кажи на хората при Фопъл какво чу тук. Скрий се в неговата крепост. Ако искаш да знаеш моето мнение, скоро ще има клане. Ти не си бил тук в 1904 година. Но питай Фопъл. Той помни. Кажи му, че отново настъпват дните на фон Трота246.

— Можеше да го предотвратиш — извика Мондауген. — Нали затова си тук, да осигуряваш спокойствие, да имаш грижата те да бъдат доволни? Да отстраняваш всякакъв повод за бунт.

Ван Вик избухна в горчив смях.

— Ти май изпадаш в едно много сериозно заблуждение относно държавната служба — най-после отвърна провлечено той. — Историята се създава нощем, както твърди една пословицата. Европейският държавен служител обикновено спи през нощта. Това, което в девет сутринта го чака в кошчето за входяща поща, е история. Той не води борба с историята, а опитва да съществува съвместно с нея. Точно така, Die lood van die Goevernement. Може би ние сме оловните тежести на един фантастичен часовник, необходими, за да го привеждат в действие, да поддържат определено чувство за история и време, което да надмогва над хаоса. Хубаво! Защо да не бъдат стопени няколко от тези оловни тежести? Нека за малко часовникът да не показва точно времето. Но ще бъдат отлети и окачени нови тежести и ако сред тях някоя не е с формата или името на Вилем ван Вик, за да поддържа точния ход на часовника, толкова по-зле за мен.

С отчаяно ръкомахане Курт Мондауген отдаде чест на този странен монолог, покатери се на каруцата и потегли към вътрешността на страната. Пътуването мина без особени събития. Изрядко от шубраците се появяваше по някоя волска кола; или в небето увисваше смолисточерно хвърчило и сякаш разглеждаше нещо дребно и бързоподвижно сред кактусите и трънките. Слънцето бе горещо. Мондауген се потеше обилно от всички пори; заспиваше, раздрусването на каруцата го пробуждаше; веднъж сънува изстрели и човешки крясъци. Следобед пристигна във възстановителната станция, завари близкото село на бонделите спокойно и своите инсталации непокътнати. Действайки с възможно най-голяма скорост, той демонтира антените и радиоприемащото оборудване, опакова всичко и го натовари на каруцата. Наоколо стояха пет-шест бонделсварти и го наблюдаваха. Докато приготви всичко за тръгване, слънцето бе почти залязло. От време на време с периферното зрение Мондауген забелязваше малобройни, почти слети с полумрака групи бонделсварти, които притичваха насам-натам във всички посоки из селището. Някъде на запад се бяха сдавили кучета. Когато стягаше последния възел, наблизо запищя цафара и само след миг той осъзна, че свирачът имитираше звуците на сферики. Наблюдаващите го бондели прихнаха. Смехът се усилваше, докато започна да звучи като джунгла, пълна с екзотични животинки, които бягат от някаква сериозна опасност. Но Мондауген знаеше много добре кой от какво бяга. Слънцето залезе, той седна на капрата. Никой не каза нищо за сбогом: зад гърба си Мондауген чуваше само писукането на цафарата и смеха.