V. [bg]

II

Тъй започна Обсаденото Пиршество на Фопъл. За Мондауген то продължи два месеца и половина. През това време никой не излезе навън, никой не получи и вест от останалата част на областта. Когато Мондауген си тръгна, в избата все още имаше дузина покрити с паяжини бутилки вино и бяха останали десетина животни за клане. Зеленчуковата градина зад къщата все още предлагаше сякаш неизчерпаеми количества домати, ямс, артишок, подправки. На такова изобилие се радваше фермерът Фопъл.

На другия ден след появата на Мондауген, къщата и имотите бяха изолирани от външния свят. Бе издигната вътрешната ограда от дебели заострени колове, бяха смъкнати мостовете. Бе съставен списък на постовите, бе определен генерален щаб, всичко в духа на една нова игра на увеселения.

Странна компания бяха те. Разбира се, имаше много немци: богати съседи, посетители от Виндхук и Швакопмунд. Но също холандци и англичани от Съюза247; италианци, австрийци и белгийци от крайбрежните диамантени полета; французи, руснаци, испанци и един поляк, хора от разни краища на света; всички заедно създаваха представата за миниатюрен Европейски Конклав или Общество на народите, събрани там, докато отвън надаваше вой политическият хаос.

Рано сутринта след пристигането си, Мондауген вече бе на покрива, и навързваше антените по железните орнаменти, увенчаващи най-високия фронтон на вилата. Гледката не бе вдъхновяваща — дефилета, треволяци, пресъхнали котловини, прах, шубраци; всичко се повтаряше и люшкаше на изток към необозримите пущинаци на Калахари; на север към далечната жълта мъгла, която извираше някъде дълбоко изпод хоризонта и сякаш висеше от вечни времена над Тропика на Козирога.

От покрива за Мондауген се откриваше изглед и надолу, към някакво подобие на вътрешен двор. Слънчевата светлина, филтрирана през бушуващата далеч в пустинята пясъчна буря, отскачаше от един отворен еркерен прозорец и, прекалено ярка сякаш усилена от огледалната му повърхност, струеше към двора и осветяваше едно петно или тъмночервена локва. От нея две ручейчета водеха към близкия вход. Загледан натам, Мондауген потрепери. Отразената слънчева светлина изчезна в страничната стена и небето. Мондауген вдигна очи и видя, че отсрещният прозорец се отвори широко и жена на неопределена възраст в пеньоар на пауново синьо-зелени шарки примигваше срещу слънцето. Тя надигна ръка към лявото око, задържа я там, сякаш нагласяваше монокъл. Мондауген приклекна зад извивките на кованото желязо, удивен не толкова от външния й вид, колкото от своето скрито желание да наблюдава и да не бъде видян. Зачака слънцето или някое нейно случайно движение да му открие зърна на гърди, пъп, срамно окосмяване. Но тя го бе видяла.