![Човек без куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/2/7/chovek-bez-kuche-bg-download.jpg)
Човек без куче [bg]
- Автор: Нессер Хокан
- Серия: Инспектор Барбароти #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-275-5
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човек без куче [bg]». Краткое содержание книги:
— Да, особено през двайсет и първия век — уточни Барбароти. — Аз също съм горе-долу във вашето положение.
Сам се изненада от дързостта си да сподели с нея подробности от личния си живот: явно алкохолът му вдъхваше кураж. Тя кимна със замислен вид.
— Запазих фамилията му. Моминското ми име беше Петершон. Сегашният ми мъж се казва Счерниевски. Как ви се струва комбинацията Аника Счерниевски?
— Аз пък се казвам Гунар Барбароти.
Тя се засмя. Той — също. „Колко е приятно човек да си пийне — помисли си Барбароти. — Защо непрекъснато страдаме от ужасни задръжки?“
Аника отпи от чашата с вино.
— Наздраве. Виждаш ми се свястно ченге.
— И ти… Само дето едва ли си ченге.
Той си пийна от бирата.
— Работя в театъра, зад кулисите.
— Ясно.
— Но ще ти призная нещо.
— Какво?
— Никак няма да се изненадам, ако Якоб е престъпил границата. Ни най-малко.
— В смисъл?
Дръпна от цигарата и се поколеба. Издуха дима на тънка струя, сякаш изтъкана от размисъл. На Гунар жената му заприлича на грандама от френски филм. Нормално: все пак Аника Вилниус работеше в сферата на сценичното изкуство и вероятно професията й се отразяваше и на поведението й.
— Според мен Якоб е свиня. Гнусна, проклета свиня. На пръв поглед не личи, но ако поживееш с него осем години, не остава съмнение.
— Забавляваш ли се?
Мариан го хвана подръка и го целуна дискретно по бузата.
— Май ми остави червило…
Тя го избърса с наплюнчен показалец.
— Благодаря. А ти?
— Чувствам се супер. Коя беше жената в червено?
— Не знам, фамилията й ми се стори позната. Седи срещу мен.
— Добре. Дойде време за сватбения валс. Първо се полага да танцуваш с дамата до теб на масата, а после — само с мен.
— Не би ми хрумнало да танцувам с друга — увери я Барбароти. — Хм…
— Какво означава това?
— Кое?
— Промърмори си нещо. Все едно размишляваш по важен въпрос.
— О, нямам представа — отвърна Гунар, обгърна талията й и внимателно я поведе към балната зала.
— Добър ден — подхвана Кристофер Грунт. — С Уле Римборг ли разговарям?
— От плът и кръв.
— Моля?
— Да, аз съм Уле Римборг.
— Ъъъ… добре. Казвам се Кристофер Грунт. Обаждам се от Сундсвал. Работите в хотела в Шумлинге, нали?
— Да, от време на време стоя зад рецепцията… По какъв повод се свързвате с мен?
— Има една история… Не знам как…
— Кажете, кажете.
— И така, аз съм Кристофер Грунт, а семейството ми гостува в Шумлинге на баба и дядо през декември миналата година и тогава… тогава брат ми Хенрик изчезна. Вуйчо ми — също, но го намериха…
— Знам кой си — прекъсна го Уле Римборг с внезапен ентусиазъм. — Ама разбира се. Запознат съм с цялата история. Чекидж… исках да кажа вуйчо ти го намериха през август, нарязан на парчета, нали? Значи, ти си брат на…?
— На Хенрик Грунт, да. На другия изчезнал.
— Не се ли е прибрал?
— Не… не, все още е в неизвестност.
— Ти не беше ли отседнал в хотела през август, когато се състоя погребението на Роберт? С майка ти и с…
— Да.
— Така си и мислех. Тогава аз бях на смяна. Вероятно сме се засекли.
— Сигурно.
Настъпи кратко мълчание.
— Ъъъ… какво всъщност искаш от мен?
Кристофер се прокашля.
— Баба ми спомена нещо… и реших да се посъветвам с теб. Навярно е някаква дреболия, но в момента аз и родителите ми преживяваме тежък период и…
— Представям си — побърза да вметне Уле Римборг.
— … и държим да узнаем истината, дори…
— Да?
— … дори брат ми да е мъртъв.
— Разбирам. Какво е споменала баба ти?
— Била говорила с теб и ти си й казал, че някой се бил върнал.
В слушалката настъпи мълчание, но Кристофер чу как Уле Римборг си пое дълбоко дъх.
— Така е — потвърди той, след като изпусна въздуха от дробовете си. — Сега се сетих. Госпожа Хермансон отседна в хотела със съпруга си и с нея разменихме две-три думи. Тогава й споменах за… един странен факт.
— Да?
— Просто, когато се случи подобно нещо, човек започва да се замисля по-сериозно. Не всеки ден в Шумлинге изчезват не един, а двама души. Или поне не и при такива обстоятелства.
— Разбирам. Но кой се е върнал? Честно казано, не разбрах почти нищо от думите на баба. Сигурно не е нищо важно, но по една или друга причина си втълпих, че трябва да те попитам.
— Мъжът й — обясни Ула Римборг. — Мъжът на Кристина Хермансон. Нали през декември отседнаха в хотела. С нея бяхме съученици в гимназията. Стари познати, така да се каже… Тя ти се пада леля, нали?