Човек без куче [bg]

34

— Коя е тя? — поинтересува се Ева Бакман. — Хайде, изплюй камъчето.

Гунар Барбароти захапа морков, като се опитваше да си придаде загадъчен вид. Намираха се в „Кунгсгрилен“ — заведение на хвърлей от участъка, — където предлагаха домашна храна: забравени ястия от рода на свински джолан с пюре от картофи, алабаш и моркови, кюфтета от херинга в сос с коринтски стафиди, сарми, щука с хрян и разтопено масло. Днес — падаше се сряда — и Бакман, и Барбароти си поръчаха наденица с пълнени картофи, червено цвекло и доматена салата. Идваха в това заведение веднъж-два пъти седмично и Барбароти си даде сметка, че колежката му е успяла да сдържи любопитството си доста по-дълго от очакваното, защото седнеха ли в „Кунгсгрилен“, двамата бързо стигаха до темата за личния си живот.

— Мариан — отвърна той с пълна уста. — Казва се Мариан.

Ева Бакман го изгледа критично.

— Знам, че се казва Мариан — напомни тя. — Вчера ми спомена. Само това ли ще кажеш за нея? Така ли правиш разлика между жените — по името?

— Какво ти става? Мислех, че сме седнали да обсъждаме проблемите в службата, а не така наречения ми интимен живот. Но щом толкова настояваш да научиш всички подробности… Мариан е на четирийсет години, разведена, с две деца в юношеска възраст. Живее в Хелсингборг и работи като акушерка.

Ева Бакман въздъхна.

— Отлично. Благодаря ви за информацията, скъпи ми господин криминални осеменителю. Вие наистина сте романтик до мозъка на костите. Хубава ли е?

— Не съм виждал по-голяма красавица.

— Бели зъби?

— Да.

— Теменуженосини очи?

— Да.

— Готини цици?

— О, да. И то цели две.

Ева Бакман се изсмя.

— И при това има душа?

— Голяма и силна — потвърди Барбароти. — Стига ти толкова информация. Все пак още не ми е предложила брак, а и какво странно има, че съм започнал да се срещам с жена?

— Много по-странно е, отколкото си мислиш — усмихна се загадъчно Ева Бакман.

— Така ли? Е, при всички случаи ще се запознаеш с нея… ако продължим да се виждаме с нея, разбира се.