Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Защо те мрази толкова?
Тя сбърчи объркано вежди. Нямаше отговор на този въпрос.
— Не съм сигурна, че е заради нещо конкретно, господин Торнтън. Вярно е, че осуетих опитите й да се разпорежда с жените на борда, като насърчих Ани и останалите да се опълчат срещу нея, но само един малоумен човек би сметнал, че отказът ми да се подчиня на нейния диктат е достатъчна причина да иска смъртта ми.
— Може би ревнува.
— О, тя наистина ви беше хвърлила око — съгласи се Шимейн и смръщи чело. — Закле се, че ще ме изкорми, ако си тръгна от кораба с вас.
— Мориса явно се смята за красавица и държи да има всеки мъж, когото пожелае. Може да не й е приятно, че друга жена е застанала на пътя й.
— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че мотивите й са други. Става дума просто за подозрение, но от мига, в който тя се появи на борда на „Гордостта на Лондон“, не съм преставала да мисля за това.
— Какво е то?
— Преди да я доведат в килията ни на кораба, Мориса никога не ме беше виждала. Идваше от Нюгейт, но от съвсем друга част на затвора. След като огледа всички жени, тя попита коя от нас е Шимейн О’Хърн. Не отговорих, а и другите си замълчаха. Без да пита повече, Мориса се обърна към мен и изсъска „блатарка“. По-късно помежду ни избухна свада, защото отказах да й дам храната си. Тогава тя извади нож, а аз хвърлих една кофа с вода в лицето й. Дойде боцманът да види какво става и ме нарече по име. Самодоволната усмивка на Мориса ме накара да се усъмня, че тя вече е знаела коя съм. Освен това тя стори всичко възможно, за да настрои Гъртруд Фич и Джейкъб Потс против мен.
— Кой може да й е казал за теб?
— Нямам представа защо някой би тръгнал да й говори за мен. А и ние въобще не се познавахме помежду си. С изключение на надзирателя и на боцмана, които брояха затворниците на борда, има само един човек, който ме е питал за името ми, и това беше един тъмничар в Нюгейт. Появи се за пръв път в килията ми малко след като приех да дойда в колониите.
— Опита ли се да ти стори нещо лошо?
— Не съм съвсем сигурна. Знам само, че непрекъснато ме гледаше.
— Може би се е възхищавал на красотата ти — предположи Гейдж. Подобна реакция не му бе непозната.
Тя изсумтя.
— Не мисля, че му бях любимка. Малко преди да ни отведат на „Гордостта на Лондон“ попаднах в центъра на една разпра между неколцина затворници и едва не загубих главата си, когато един грубиян я хвана и я заблъска в каменната стена. Тъмничарят видя всичко, но не си помръдна и пръста, за да го спре. Успях да оцелея единствено благодарение на това, че надзирателят беше чул крясъците и дойде да види какво има… Няколко нощи след това, когато всички бяхме заспали, ме събуди някакъв шум и когато отворих очи, видях тъмничаря да се промъква към ъгъла, в който лежах. В ръцете му имаше късо въже и начинът, по който го държеше, ме наведе на мисълта, че е решил да удуши някого — но не бих могла да кажа дали мен, или някой от затворниците наоколо. Слава богу, в тъмнината той настъпи ръката на една от жените и когато тя се разкрещя ядосано, отново дотича надзирателят. Тъмничарят му даде някакво нескопосано обяснение — бил видял плъх или нещо такова, — което ми прозвуча съвсем измислено. Надзирателят едва не умря от смях, засипа го с подигравки и му каза да се маха от килията. На следващия ден ме отведоха на кораба и оттогава не съм виждала онзи тъмничар.
— Възможно ли е да се е познавал със стражаря?
Шимейн понечи да свие рамене, но веднага съжали. Болката я накара да пристъпи, олюлявайки се, напред и да потърси опора в облегалката на стола.
— Май е по-добре да те отнеса горе, за да си починеш — каза Гейдж. — Ако искаш, облечи си нощницата. Струва ми се, че ще ти бъде по-удобно с нея.
— Не е много подходящо да нося нощница толкова рано през деня — възпротиви се тя. — Сега е едва три и половина, а и работниците все още са тук.
— Но скоро ще си отидат, а ако дойде някой друг, ще се наложи да му обясня, че си ранена и се нуждаеш от почивка.
— И мислите, че ще ви повярва? — изсумтя Шимейн и отметна глава назад. — От това, което ми разказа Ани, съдя, че много от жителите на градчето не биха се изненадали да ме видят по нощница, но не защото съм ранена, а по далеч по-цинична причина. Сигурна съм, че госпожа Петикоум е направила всичко възможно, за да опетни вашата и моята репутация, особено след като ме заведохте на празненството и имахте дързостта да танцувате с мен пред погледите на всички.
— И аз дочух някои приказки — призна Гейдж. — Мери Маргарет смята, че трябва да направим нещо, за да им запушим устата.