Като цвят по течението

Шимейн отнесе малкия кош с мръсно пране до потока пред къщата, коленичи до една скала и започна да търка изкаляните колене на панталонките на момчето. Хор от пойни птички възвестяваше с мелодичните си, радостни трели настъпването на пролетта. С блажена въздишка Шимейн приседна на колене и вдигна очи към дърветата, любопитна да види какви са чудните, непознати птици, които обитаваха тези земи и които изпълваха въздуха с тъй сладки звуци. Тяхното чуруликане заедно с бълбукането на потока приличаше на вълшебна симфония, дирижирана от незнаен диригент. Малки птички прескачаха от клон на клон или прелитаха от дърво на дърво, докато по-високо в небето се виждаха цели ята от патици и диви гъски, поели на север. Имаше и снежнобели чапли, които се рееха над дърветата или се разхождаха важно по брега на реката в търсене на храна.

Шимейн пое дълбоко дъх, за да се наслади на благоуханния въздух и продължи да се любува на ведрия пролетен ден. Тучната поляна беше обградена от високи борове и прясно раззеленени дъбове, а високо в лазурното небе над разперените им клони плуваха, подобно на кораби в морето, пухкави бели облачета. От гъсталака на отсрещния бряг на потока предпазливо се показа млад елен, но щом забеляза Шимейн, той се завъртя и изчезна обратно в гората, вирнал опашка.

Внезапно спокойствието на това райско кътче бе нарушено от тихо процвилване на кон. Шимейн мигновено застана нащрек, защото звукът идваше не от полянката зад къщата, а някъде от дълбините на гъстата гора. Тя се взря напрегнато в сенчестия Листак и постепенно очите й свикнаха с тъмнината. В този момент до слуха й долетя ново изцвилване, което привлече погледа й към неговия източник — червеникавокафяв, оседлан жребец с доста съмнително потекло, привързан за един клон недалеч от мястото, където стоеше Шимейн. Обзета от лоши предчувствия, тя затърси с очи ездача му и след миг тревогата й прерасна в истинска паника. Огромен мъж, облечен в светла риза и тъмни панталони, се промъкваше между дърветата право към нея. Прекарала няколко месеца в компанията на същата тази зловеща фигура, Шимейн нямаше как да я сбърка. Беше Джейкъб Потс.

Тя възкликна стреснато и рязко се изправи на крака, което накара Потс да се закове на мястото си и да промени своите намерения, и то в още по-опасна посока. Като разкрачи крака, той вдигна огромния пистолет, който стискаше в дланта си, хвана дръжката му с две ръце и внимателно се прицели. Беше повече от очевидно за какво е дошъл. Искаше да я убие!

Шимейн прекрасно съзнаваше, че е напълно безпомощна. Нямаше под ръка нищо, с което би могла да се защити. Единствената й възможност бе да побегне и да се надява, че ще се скрие, преди Потс да е стрелял. Но още преди да успее дори да се обърне, отекна изстрел, който прекъсна веселата песен на птиците и ги накара да се разлетят подплашено във всички посоки. Куршумът просвистя във въздуха и прониза плътта между ребрата на Шимейн. Тя изкрещя от болка и притисна ръка към раната си. Усети как по пръстите й потича топла, лепкава кръв, но нямаше време за губене, затова тръгна, залитайки, към къщата. Един поглед през рамо й беше достатъчен, за да се увери, че в момента Потс е зает с презареждане на пистолета си, но Шимейн знаеше, че съвсем скоро той ще я последва, че едва ли ще успее да му избяга.