Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Не обръщай внимание на студения под. Не обръщай внимание на студа, дори и задникът ти да посинее. Ако можеш да направиш нещо за Скот, направи го.“
Но какво е това „нещо“? Как изобщо да започне?
Отговорът я осенява със следващия порив на вятъра. „Започни с лековития чай.“
— Той-никога-не-е-говорил-за-това-понеже-никога-не-съм-го-питала. — Фразата излита от устата й с такава бързина, че се слива в една дълга екзотична дума.
Дори и да е така, тази екзотична дума е лъжа. Беше отговорил на въпроса й за лековития чай в хотела „Еленови рога“. В леглото, след като бяха правили любов. Тя му бе задала два-три въпроса, но най-важният беше първият. И не беше кой знае колко сложен. Съпругът й можеше да й отговори с простичко „да“ или „не“, но кога Скот Ландън бе отвръщал на зададен му въпрос по този начин? И както се оказа, този въпрос се бе оказал тапата, изхвърчала от бутилката. Защо? Защото ги връщаше към Пол. Историята на Пол беше най-вече история на неговата смърт. А смъртта на Пол водеше до…
— Не, благодаря — прошепва тя и осъзнава, че стиска прекалено силно ръката на Скот. Той не реагира. Както казват в семейство Ландън, станал е откачалковец. Звучи забавно — почти като шега от хумористичното предаване „Хи-хи-хи, ха-ха-ха!“.
„Хей, Бък, къде е Рой? Моят хубавец?“
„Ами, ще ти кажа, Мини — стана откачалковец!“
(Зрителите се превиват от смях.)
Но Лизи не се смее и няма нужда някой от вътрешните й гласове да и обяснява, че Скот е отишъл в страната на откачалковците. И че ако иска да го върне оттам, първо трябва да го последва.
— О, Господи, не — стене тя, понеже дълбоко в себе си вече осъзнава какво означава подобно решение. — О, Господи, о, Господи, трябва ли наистина да го направя?
Ала Бог не отговаря. В интерес на истината, тя не се нуждае от Неговия отговор. Знае какво трябва да стори или поне откъде да започне — нужно е да си спомни втората им нощ в „Еленови рога“, след като се бяха любили. Двамата вече задрямваха и всеки момент щяха да потънат в царството на сънищата, когато тя внезапно си помисли:. „По-лошо от това не може да стане, — ти искаш да го попиташ за прекрасния голям брат, а не за дъртия дявол — бащата.“ Тъкмо това и прави. Седнала на пода, стиснала ръката му (която вече бе започнала да изстива) в своята, под пронизителния вой на вятъра и обагреното в невъобразими цветове небе, Лизи надзърта зад въображаемата завеса, скриваща лошите, смущаващи и необясними спомени, и се вижда как го пита за лековития чай.
Пита го за…
9.
— След случката със скамейката Пол накисна ли ръцете си в чая, както направи ти през онази нощ у нас?
Той лежи в постелята до нея и одеялото е смъкнато до бедрата му, така че тя вижда горната част на интимното му окосмяване. Пуши, както сам я нарича, „винаги изключителната следоргазмена цигара“, единствената светлина в стаята идва от нощната лампа от неговата страна на леглото. В прашно-розовото сияние на тази лампа димът от цигарата се издига и изчезва в мрака, а Лизи се замисля
(имаше ли звук, някакво въздушно припукване под Вкуснотийското дърво, когато си тръгнахме, когато се върнахме)
за нещо, което вече се опитва да изтласка от собственото си съзнание.
Междувременно тишината се е обтегнала като струна. Лизи вече се примирява, че няма да получи отговор, когато Скот най-неочаквано проговаря. Тя разбира, че е мълчал, защото внимателно е обмислял какво точно да й каже.
— Сигурен съм, че лечението с чая се появи по-късно. — Той отново се замисля. — Да, точно така — знам го, защото точно по това време учехме дроби. Една трета плюс една четвърт е равно на седем дванайсети и така нататък… — Скот се усмихва, но Лизи, която вече добре познава израженията му, си казва, че усмивката му е доста нервна.
— В училище ли? — пита.
— Не — отвръща той с такъв тон, сякаш е длъжна да знае, че Спарки Ландън не е бил от онези бащи, които пращат децата си на училище. Когато продумва отново, той изговаря думите като малко дете
(„’Мъчих се ’ноо здрао, ’питвах к’во ли не“)
и Лизи настръхва.
— Двамата с Пол учехме вкъщи. Татко наричаше обществените училища „ясли за магарета“. — На нощното шкафче от неговата страна има пепелник, поставен върху екземпляр от „Кланица 5“
(Скот никога не се разделя с тази книга), и сега изтръсква цигарата си в него. Навън вятърът внезапно надава вой и старият хотел измъчено проскърцва.