През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Как се казва страната, от която беше този човек?
— Не запомних съвсем точно името на страната. Казва се Бланка.
— Явно наистина не си запомнил добре името.
— Напротив! Наистина беше Бланка.
— А може би е Брланген?
— Брла… Имаш право, господарю. Както казваш, е, така се нарича страната. Спомням си. Думата не е лесна за изговаряне. Знаеш ли я?
— Да, но Брланген не е държава, а град в Бавария.
— Да, да, точно така. Беше баварец. Сега си спомням. Бавария е част от Алемания, където всички пият бира. Дори кърмачетата плачат за нея.
— Не каза ли, че този човек е обущар?
— Да, с това се занимаваше.
— Е, не го познавам и не знам дали някога е пил толкова прясна бира. Но поне ти е доказал, че това питие не прави хората неблагодарни. Можем ли също да хапнем нещо?
— Да, господарю, каквото ти сърце пожелае.
— Да, но не знам какво имаш.
— Само кажи: хляб, месо, птици, всичко има, всичко.
— Хм! А бихме ли могли да хапнем яйца?
— Да, разбира се.
— Но кой ще ги приготви?
— Жена ми.
— Значи няма да е баш джарията, която ни посрещна?
— О, не, господарю! Знам защо питаш. Тя е главна и най-усърдна в обора, но няма нищо общо с приготвянето на храната.
— Хайде тогава да опитаме.
Той излезе, за да поръча поисканото от нас. Спътниците ми изразиха задоволството си, че доблестната икономка няма да изпълнява ролята и на кухненска фея.
Щом гостилничарят се върна, седна при нас и като че ли започна да ни оглежда по-внимателно отпреди.
— Не ви посрещнах особено любезно — каза той накрая. — Но не бива да ми се сърдите. Има гости, които прогонват желанието на човек да ги приюти.
— Да не би да са ти се случвали неприятни неща?
— Много неприятни.
— Наскоро ли?
— Да, тази нощ. Обраха ме.
— Гостите ли? Как се случи?
— Трябва да ти кажа, че отглеждам много тютюн. В определено време от Солун идва търговец да го купи. Вчера беше тук и ми плати последната вноска за миналогодишната реколта. Бяха точно сто фунта. В мига, в който слагаше жълтиците тук, на масата, дойдоха трима непознати, които ме попитаха дали могат да пренощуват в странноприемницата. Казах им, че са добре дошли, и занесох парите в моята спалня. Оттам ми ги откраднаха.
— Как са го направили? Нима е толкова лесно да се влезе в спалнята ти? И там ли стените са от върбови пръчки като тези тук?
— О, не. Тя се намира в задния ляв ъгъл на къщата. Обградена е от две страни с външния зид, а вътрешните две стени са от тухли и се издигат чак до покрива. Вратата е здрава и дори е обкована с желязо. Взел съм тези предпазни мерки, защото там съхранявам всичките си ценности.
— Но как тогава са влезли крадците? Как изобщо са могли да разберат, че там държиш парите си?
— Не забравяй, че всички стени тук са плетени от клони и лесно се местят. Затова е много възможно някой от тримата да е наблюдавал къде съм занесъл парите. После бързо е излязъл вън, отишъл е зад къщата и е гледал къде ще скрия парите. Докато ги заключвах, ми се стори, че чувам шум вън. Изтичах към отворения капак и се ослушах навън. Долових отдалечаващи се стъпки. Щом се върнах в хана, единият от тримата мъже липсваше. След малко влезе.
— Нещо не ти ли направи впечатление?
— Не веднага. Стъпките, които чух, можеха да са на някой от слугите ми, които по това време обикновено имат работа зад къщата. Спомних си това обстоятелство едва по-късно, като открих липсата на парите. А щом разпитах домашната прислуга, узнах от един от надничарите си, че точно по това време отивал към кошарата на овцете зад къщата и срещнал непознатия, който идвал откъм страната на спалнята ми.
— А имаш ли представа как е извършена кражбата?
— Това все още е загадка за мен. Като лягах да спя, беше много късно, няколко часа след полунощ. Бях играл на карти и исках да сложа спечелените пари при останалите. Като отворих шкафчето, беше празно.
— Хм! А беше ли преди това заключено? Имам предвид с ключ!
— Беше.
— Спалнята също ли?
— Не. Тя не беше. Почти винаги е отворена, защото жена ми и децата ми непрекъснато влизат и излизат и ще ми е невъзможно непрекъснато да отключвам и заключвам.
— Каза, че си спечелил. С кого игра?
— С тримата мъже.
— Но не и с търговеца на тютюн, нали?
— Не. Беше си тръгнал още преди да падне нощта. Гостите още не се бяха уморили и ме попитаха дали не искам да играя с тях карти. Съгласих се и спечелих почти един пфунд. Освен това пих с тях ракия, а понеже те непрекъснато вдигаха наздравици, постепенно се напих и се почувствах толкова уморен, че накрая се отказах от играта.