Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Господа Майстори — веднага задърдори търговецът. — Надявам се, че вече сте се свързали с Академията за щетите? Аз вече направих един малък списък…
В ръцете на изненадания Невил беше натикана доста дебела пачка подвързани листа. Кога изобщо е успял да ги изпише, че и да ги подвърже?
Невил, трябва да му се отдаде нужното уважение, не хвърли веднага цялата тази глупост, а спокойно я прибра в джоба си и с много сериозно лице обеща да изпрати всичко на ковчежника на Академията. Разбира се, нека търговецът мечтае колкото си иска, ние на нашите въпроси не можем да получим отговор, та той ли? А не искахме кой знае колко — пари да платим на нисшите вампири, джобни за всеки и за подарък за момичето на Чез. Какво друго можехме да направим? Да се цупим като деца?! Разбира се, искането беше оформено с много финансови термини и смисълът му беше разбираем само на написалия го Чез — както се оказа, той беше доста добре запознат с тези неща, защото отдавна помагал на баща си да води финансовите въпроси в един от магазините. Аз изобщо не подозирах за нещо подобно и винаги съм си мислел, че приятелят ми не прави нищо, просто обикаля из града в компанията на все нови и нови приятели.
Нисшите вампири мълчаха и се стараеха да вървят зад гърбовете ни без да привличат излишно внимание към себе си. Ние настоявахме да вземат със себе си хладно оръжие, но както се оказа, на тях им било строго забранено да го носят в пределите на града. Ако хулиганството и безчинствата някак им се разминаваха, то вампир, хванат с оръжие, можеше да бъде изгонен от града завинаги. При това изгонен от самите нисши вампири, за да си нямат допълнителни проблеми със стражата.
Затова вампирите бяха изнервени. Като цяло, по-близкото познанство с тези момчета ме доведе до доста нелицеприятно за тях сравнение — те ужасяващо ми приличаха на плъхове. Не на тези, бесните плъхове, с които неотдавна се сблъскахме ние с Невил, а просто най-обикновени сиви гадинки. От онези, които се ровят из сметищата, нагло те гледат с червените си очи и бягат, когато ги доближиш. Но само да се отдалечиш на няколко крачки и плъховете веднага продължават с ровенето. Те се страхуват от хората, но се държат като господари на живота. Откъде го знам всичко това ли? Книги трябва да се четат, книги.
Ние гордо крачехме из града — отпред Невил и моя милост, зад нас бързо ситнеше търговецът, а последни бяха вампирите. Докато на Пазарната улица буквално всички ни гледаха подозрително, то в сребърната част на Крайдол никой не ни обръщаше внимание и си гледаше неговата работа — един прибираше изсъхналото си пране, друг се опитваше да поправи протеклия си покрив или да укрепи паянтовата си стена. За маргаритки за улавяне на енергия изобщо не можеше да се говори. Енергоуловителите за акумулиране на енергия, построени с техномагии и оборудване, дори и от най-прост „покривен“ тип, струваха доста скъпо. В Лита тези системи могат да се закупят сравнително евтино, тъй като доставчика — Академията, получаваше ежедневно от всяка инсталирана батерия определено количество енергия. По този начин целият Златен град зареждаше с енергия Академията, дори и двореца на Императора. А от Пограничните райони Академията не можеше да получи нищо — твърде голямо беше разстоянието, затова и цената на цялото оборудване беше много по-висока и можеха да си я позволят само най-богатите жители на Крайдол. Така, нещо много се отвлякох, а ето че вече пристигнахме.
Къщата, по съвместителство явяваща се и предверие към бившия склад на търговеца, беше празна. Матракът се валяше в средата на стаята, без изобщо да прикрива входа към мазето. Пък и защо? Искате да влезете вътре? Моля заповядайте, има само едно малко предупреждение на пода — останките на изгорелия на слънцето плъх.
Като стана дума за слънцето, то вече залязваше — още час, и щеше да се смрачи.
— Трябва по-бързо да приключим с това — сякаш прочете мислите ми Невил. — Скоро ще стане тъмно.
— Какво значение има дали е тъмно или светло на улицата, нали ще слизаме в мазето? — учуди се един от нисшите.
Останалите вампири одобрително закимаха.
Ама че глупави създания… Надявам се, че не го казах на глас?
— Разликата е огромна — търпеливо обясни Невил. — Ако на улицата е светло, тогава ние ще има къде да отстъпваме.
— Да отстъпваме?! — ококориха се вампирите.
След всички наши демонстрации и моите истории, на тях и през ум не им минаваше, че можем да отстъпим пред нещо. Наистина, това бяха само плъхове… но с паразити в гърлото, които не се страхуват от смъртта, лесно пробиват железни сандъци и владеят телепортацията. Дреболия!
Спри, не се изнервяй. Всичко е наред, ние избихме всички плъхове… Всъщност не сме, аз видях как плъховете бягаха от мазето. Е, това пък е страхотно! Всички отдавна са избягали… за да се оплачат на Големия брат, който да отмъсти за тях. Да, наистина имаме сериозни проблеми, по-добре да бяхме изчакали Алиса, Наив и Чез.