Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Много — сериозно каза друидката. — Особено ако имате познат специалист по живи създания.
Предполагам, че имаше предвид себе си. Какво пък, ако Мелисия може да ни помогне, това ще бъде просто чудесно.
— Можем да направим кратък анализ въз основа на вашите разкази — продължи тя. — На първо място, това, което се показва от устите на плъховете и от пръстите на Съществото, по вашето описание, най-вероятно е паразит. Същество, живеещо в друго същество, в този случай в плъховете.
— Но при Съществото те стърчаха от ръцете — напомних аз.
— Съществото — това е отделен въпрос, не мога да кажа много преди да съм го видяла или още по-добре — изследвала. Мисля, че то служи за разпространител на тези паразити, но това е само мое предположение. Също така казахте, че тези пищящи зъбати неща имат зъби?
— И то какви! — заедно отговорихме ние.
— Но по раните на убитите нямаше следи от зъби.
— Разбира се, че няма — съгласих се аз. — Пръстите-змии само изсмукват кръвта след като Съществото пререже гърлото на жертвата.
Друидката скочи от масата и започна да ходи нагоре-надолу из стаята.
— Това е! Сега съм сигурна, че не греша! В природата няма случайности — ако съществото има перки — значи може да плува, ако има крака — може да ходи, а ако има зъби, то трябва да захапе! И след като тези паразити имат зъби, но пият кръв… тогава те се нуждаят от зъбите си за нещо друго!
— Да плашат хората — предположих аз.
— Не, за да си проправят път!
— Къде? — не разбрахме ние.
— Не къде, а в какво — в тялото на живо същество!
— Мисля, че започнах да разбирам — усмихнах се аз. — Искаш да кажеш, че Съществото реже гърлата на жертвите не за да им изпие кръвта? Тоест, кръвта то, разбира се, също я изпива, но основната причина е друга. Тя вкарва през тази рана паразита, който…
Тук спрях.
— Който какво? — нетърпеливо попита Невил.
— Кой го знае — махнах с ръка. — Него трябва да питаме.
— Паразитът ли? — със съмнение попита Викърс старши. — Те не са много словоохотливи, обичат само да пищят.
— Но пък са научили плъховете да се телепортират — напомних аз.
— Значи така, — обобщи Мелисия — следващия път, когато се сблъскате с тези паразити, непременно хванете един за мен. Ако не жив, то поне мъртъв и, по възможност, цял.
Ние с Невил се спогледахме.
— Ако искаш, може да дойдеш днес с нас в това мазе — колебливо предложи Викерс старши. — Там едва ли ще има живи, но се надявам да има цели.
— Не — Мелисия се намръщи. — Нямам никакво желание.
— Ние също — съгласи се Невил. — Но нямаме избор. Трябва да завършим започнатата работа, иначе плъховете ще се пръснат из целия град.
Тогава ме осени.
— Знаеш ли, Невил — казах аз тихо. — Ние сме глупаци…
— Говори за себе си — реагира той по инерция, но след това стана сериозен: — Какво имаш в предвид?
— Търговецът каза, че от мазето няма друг изход. Може би изход наистина няма, но на плъховете не им трябва истински изход, достатъчна им е и съвсем малка дупка. Освен това силно се съмнявам, че всички тези плъхове са се появили в мазето ей така от нищото, макар че биха могли да се телепортират… ами да, телепортацията, какво им пречи да се телепортират извън мазето?
Невил скочи на крака.
— Тогава какво чакаме? Да отиваме веднага там. Може би не е твърде късно…
— Успокой се — казах аз. — Или вече е твърде късно, или изобщо не е късно. Във всеки случай, няма нужда да се бърза, преди здрачаване те няма да излязат на улицата.
Поседяхме още двадесетина минути, като бавно отпивахме чай и обсъждахме създалата се ситуация. Картинката не беше много благоприятна — на практика плъховете без проблем можеха да влязат във всеки дом, да нападнат хората и да ги заразят с паразити, а ние нямахме никаква идея как да се противопоставим на това. Единственото нещо, което можехме да направим сега, беше да се опитаме да убием колкото е възможно повече от тези гадини и да донесем на друидката една от тях — жива или поне цяла. Може би тогава Мелисия ще намери решение на проблема, или поне ще каже нещо по-определено.
Опитах се да не мисля за това, че всички наши размишления си оставаха само размишления, докато не бъдат подкрепени с факти. Може би това изобщо не са паразити, а нещо съвсем друго, но интуицията ми подсказваше, че не грешим. Не знаех кое е по-доброто в тази ситуация — да грешим или не?
Малко по-късно ние с Невил започнахме да се подготвяме. И тъй като нямаше кой знае какво за подготвяне, скоро кварталът на друидите остана зад гърба ни.
— Каква жена — въздъхна Невил веднага след като останахме сами.