Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Всичко бих дала за теб. Така е, защото съдбата ни отне възможността да лъжем. Дори с една дума.
— Аз и иначе не бих те излъгал никога. Теб, тази тежка коса, тези морски очи, тези ресници не бих могъл да излъжа. Благодаря ти за всичко. Бъди благословена.
Така седяхме в обръча на неразривни прегръдки, слети в едно, очакващи края…
Друго не ни бе отсъдено.
Отминаха минути, може би часове, а може би и векове. Бояхме се да помръднем. Бяхме потънали в някакъв друг, по-висш живот.
Ние просто не бяхме вече живи.
По някое време вдигнах глава. Стори ми се, че дочух вик. Детски ли беше? Или вик на възрастен, заглушен от дебелите каменни зидове?
Този вик сякаш се луташе, дочуваше се ту по-близо, ту по-далеч, ту изобщо изчезваше, ту се блъскаше из някакви заплетени лабиринти. Боботеше сякаш изпод земята и внезапно се дочуваше тъй ясно, сякаш идваше от няколко метра под откритото небе.
— Чичко-о! — като бръмчене на комарче се дочуваше отнякъде глас.
И като че избухваше сред паяжината на катакомбите:
— Идвам!
Сетне отново като през памук:
— Идвам.
Халюцинации? Толкова скоро? В края на краищата какво друго да очакваме от това късче земя, открай време отровено от омраза, вероломство, подлост, страховит ужас и дори от смърт!
Последната свещ бе догоряла до половината. Посърна светлото петно в прозорчето. Нищо. Скоро всичко ще свърши. Сиви, черни камъни околовръст, камъкът на предателството и убийството ще ни изпие.
Стори ми се, че не сме сами, че нечий неизвестен поглед е спрял върху ни. Вдигнах глава, като внимавах да не се помръдна, да не обезпокоя девойката, отпуснала глава на коленете ми…
… От прозорчето, кръстосано от решетка, ме гледаше човешко лице. Гледаше ме внимателно и както ми се стори, зловещо. Очите блестяха, огромни сред тъмните очни вдлъбнатини. Цветът на кожата изглеждаше пергаментово жълт от свещта. Върху тънките устни, винаги така приятно-иронични, лисичи, се виждаше злорадно подигравателна, безразлично проницателна усмивка.
Ксьондзът Леанард. Гледаше почти зловещо…
Да го повикам ли? Не смеех. Би било ужасно да го видя как ще се усмихне и ще се отдръпне и ще изчезне последната надежда за спасение.
А той наистина се усмихваше, лицето му се извърна и изчезна. Светлината помръкна.
Сташка неочаквано трепна:
— Имаше ли някой? — запита тя.
— Никой не е идвал. Седи кротко. Подремни си. Не, не бих очаквал такова нещо… Моят калейдоскоп се разпадна. В него е попаднало едно стъкълце повече… Би било интересно откъде се взе то и защо, по какъв начин развали орнамента.
— Какво става с теб? Говориш си сам? Не те разбирам — в гласа й се долавяше нервност и напрежение.
— Тихо. Мълчи.
Тогава дочух леко поскърцване, сякаш мишки драскаха някъде, сетне — громолене. То се засили, като от време на време пронизително скърцаше.
Безкрайно учуден, защото досега само в приказките бях чувал за такива неща и ги бях виждал само на кино, не свалях очи от вертикалната линия на стената. Тя се разширяваше с някакво монотонно боботене и скърцане, а аз се облещих от изненада, когато тя се превърна в пролука и започна все повече да се разширява — отпърво през нея можеше да мине котка, сетне се превърна в широк коридор, през който можеше да премине човек.
Тясно правоъгълно парче от стената се местеше. Пред очите ни се разкриваха полукръгли жлебове в пода, които сякаш описваха четвърт окръжност. Очевидно в стената имаше същите жлебове, затова тя се движеше върху каменни топчета (бях виждал такъв механизъм в един таен вход на стар крижацки замък. Както се казва сега, учили са се един от друг. Общо взето, не е ли това принципът на нашите лагери?)
А в същност дали не бълнувах? Така ми се бе объркало всичко в главата след тези няколко часа в подземието.
Внимателно привдигнах Сташка под мишниците и станах.
От отвора към нас търчаха вече две дребни фигурки: Стасик Мултан и Василко Шубайла:
— Чичко Антос! Тук ли сте? Леличко! И вие ли сте тук?
Дъхът ми секна, на гърлото ми бе заседнала тежка, задавяща буца. Може би щях да закрещя. Но се възпрях.
Защото след тях се появи от мрака фигурата на ксьондза. Черна сянка и две пергаментови петна. Ръка със свещ, като че с налепени по нея малки сталактити восък. И лицето със същата, застинала на него, проницателно-равнодушна усмивка, която сякаш ни иронизираше и ни изпитваше.