Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Другие детективы » Черният Олшански замък
Черният Олшански замък - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Черният Олшански замък

Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:

Уладзимир Караткевич е сред най-популярните писатели на Белорусия, той е един от творците, които създават облика на националната белоруска литература. През 25-годишния си творчески път е написал редица творби, станали широко известни в родната му страна и далеч зад пределите й. Започва писателската си дейност като поет, по-късно пише драми, сценарии, разкази, повести и романи. Особено популярни са повестите му „Кестенови листи“, „Чозения“, романите му „Христос слезе в Гродно“, „Класовете на нашата нива“.
1 ... 115 116 117 118 119 120 121 122 123 ... 148
Перейти на страницу:

— Живи ли сте? — помръднаха устните му.

Подозрението ми нарасна още повече.

— Слава богу — промълви той. — Да вървим.

През „коридора“ влязохме в малко помещение.

Ксьондзът блъсна стената и тя отново се плъзна на мястото си с громол и скърцане.

Свихме зад ъгъла и се озовахме в дълъг нисък коридор катакомба.

— Близо е вече — обади се Жихович, — слава богу, че тук има вход.

— Слава богу, че децата не са знаели за него и за второто овално помещение.

— Не го знаех и аз — рече ксьондзът. И добави след малко: — Да се благодарим на тях. Толкова ми додяваха с това подземие, че тръгнах, колкото да ме оставят на мира. Другите се разтревожиха и тръгнаха да дирят някаква неизвестна могила „гробница“ преди около час… Засрамете се, тръгнали сте към възможна опасност, а насочвате хората по грешна следа. Малката лъжа понякога води до непоправими последици…

Той самият би изглеждал като въплъщение на фалша, ако не беше горчивият сарказъм в думите му.

— Стига вече смърт в това нещастно кътче на земята. Същински Бермудски триъгълник: Кладно — Олшани — Тъмни бор.

— Кой е виновен за това? — още не можех да се отърся от съмнението си.

— Не зная. И аз съм виновен. За това, че съм жив, когато другарите ми… и другарките ми отдавна загинаха.

Той креташе по коридора като жива сянка. Наистина бе такава.

— Би било ужасно да загинете и вие. И то на прага на някакво откритие — той ме изгледа проницателно.

Засрамих се. Ако се съдеше по миналото му, той бе извън всякакви подозрения.

— Слушайте — казах аз, може би прекалено рязко, защото не можех да забравя усмивката му на прозорчето, — възможно ли е да съществува стопроцентов християнин както през първите години на християнството? В наши дни, с нашето минало? Без да лъже дори в дреболиите, без да прелюбодействува дори с поглед. Не. Вие, струва ми се, сте такъв или искате да бъдете такъв. Обяснете ми как става това?

— Хайде, недейте.

— Обаче аз не вярвам. Не вярвам, защото повечето хора водят двоен живот.

— Не му вярвайте — тихо промълви Сташка, — просто той преживя стрес, не може още да се опомни.

— Двоен живот. Възможно е и онези двамата да са били зазидани както в моя сън. В калейдоскопа ми не достига само още едно стъкълце.

— Кое?

— Какво означаваха онези думи от кошмара ми: „двамина вардачи неопети и един некръстен“? Кои са тези тримата?

— Слушайте — каза ксьондзът, — наистина доста проличава нервната ви неуравновесеност.

Измъкнахме се навън. Тревата зеленееше. Зад портата, на селската улица, сред облака прах долиташе спокойния и кротък хорал на вечерната чарда: кравите мучаха, овцете блееха гъгниво, жалостиво. Хванах Сташка за ръката, разтърси ме треска. Страхувах се дори да продумам, за да не се разридая от облекчение. Не заради себе си, повярвайте.

— Не съжаляваш ли за днешния ден? — шепнешком ме запита тя.

— Не. Някой бе казал: „Не знаех как изглежда родният ми дом, преди да изляза отвън стените му. Не знаех какво е щастие, преди да премина през бездната на мъката“…

И все пак накрая се наложи да съжалявам. Насреща ми се втурна Мултан.

— Слава богу, живи сте. Слава богу, поне вие сте живи. Защото трима души в един ден…

Сякаш нещо стегна сърцето ми.

— Кой?

— Вячорка днес си вадил мрежата край Дъбов дол (дявол го знае защо залага мрежата си вечно из ония коренища) и измъкнал…

— Лапатуха ли?

— Точно него. Милицията вече го откара. Очевидно на тъмното е паднал от урвата. Ударил си слепоочието в някое коренище или в пън — там край брега стърчат колкото щеш. И свършил!

Спомних си достойния за състрадание безобиден мъченик, неговото беззащитно „момченце, недей“ и как се бе опитал да ме наплаши, за да не се навъртам край „неговия замък“. Сетих се за своите съмнения и си представих последното стъкълце от калейдоскопа: тялото на удавника.

Седма глава

За почти докторите на науката, които също биват диванета, и за помощта, дошла непоправимо късно

Седяхме с Хилински до брега на езерото и ловяхме риба, там, където се вливаше в него Олшанка. Бяхме заметнали въдиците. В същност само той ловеше, като от време на време вадеше ту бабушка, ту кленче. Вече десетина риби сновяха в кофата му, като от време на време без видима причина започваха трескаво да подскачат.

1 ... 115 116 117 118 119 120 121 122 123 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)