Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Да… — каза той и я погледна с внезапно пробудил се нов интерес.
— Госпожа Риърдън! — разсмя се тя. — Нямаш представа какво значи това за него. Нито един феодален господар не е изисквал такава почит към титлата на своята съпруга, нито пък я е смятал за такъв символ на честта. На своята непреклонна, неприкосновена, недостъпна, неопетнена чест! — тя махна с неясно движение към проснатото си тяло. — Съпругата на Цезар! — разсмя се. — Помниш ли каква трябвало да е тя? Едва ли. Трябвало е да бъде над всеки упрек.
Той я гледаше с тежък, невиждащ поглед, който изразяваше немощна омраза — омраза, на която тя беше символ, а не обект.
— Не му хареса, когато металът му стана достъпен за обща употреба, хвърлен на милостта на всеки случаен минувач, нали?
— Не.
Думите му леко се заваляха, сякаш натежали от алкохола, който беше погълнал.
— Не ми разправяй, че си ни помогнала да получим удостоверението за дарение като услуга към мен, и че не си спечелила нищо… Знам защо го направи.
— Знаеше го още тогава.
— Естествено. Точно затова те харесвам, Лилиан.
Очите му непрекъснато се връщаха към цепката на роклята й. Не гладката кожа привличаше погледа му, не и оголените й гърди, а измамата с безопасната игла под ръба.
— Искам да го видя победен — каза той, — искам да го чуя да крещи от болка, поне веднъж.
— Няма да стане, Джими.
— Защо си мисли, че е по-добър от всички нас — и той, и сестра ми?
Тя се разсмя. Той се изправи така, сякаш го беше зашлевила. Отиде до бара и си наля още едно питие, без да предложи на нея. Тя говореше на празното пространство, загледана встрани от него.
— Все пак забеляза присъствието ми, въпреки че не мога да полагам релси и да издигам мостове в прослава на неговия метал. Не мога да построя завода му, но мога да го разруша. Не мога да произведа метала му, но мога да му го отнема. Не мога да карам хората да коленичат от възхищение през мен — но все пак мога да ги смъкна на колене.
— Млъквай! — изкрещя ужасено той, сякаш тя наближаваше онази мъглива улица, която трябваше да остане скрита. Тя вдигна очи към него.
— Такъв страхливец си, Джим.
— Защо не вземеш да се напиеш? — сопна се той и завря недовършеното си питие в устата й, сякаш искаше да я удари. Пръстите й обгърнаха отпуснато чашата и тя отпи, разливайки алкохола по брадичката, гърдите и роклята си.
— По дяволите, Лилиан, такава мърла си! — каза той и без да си дава труд да вади кърпичката си, протегна ръка и избърса течността с дланта си. Пръстите му се плъзнаха под деколтето на роклята, обгърнаха гърдата й, дъхът му прескочи за миг, сякаш хлъцна. Клепките му се притваряха, но видя лицето й да се отпуска назад без съпротива, с устни, разтворени от погнуса. Когато стигна до устата й, ръцете й го обгърнаха послушно и устните й отговориха, но отговорът беше само натиск, не и целувка. Той вдигна глава да я погледне. Зъбите й бяха оголени в усмивка, но гледаше някъде встрани от него, сякаш се подиграваше на нечие невидимо присъствие, а усмивката беше безжизнена, натежала от злоба, като на ухилен гол череп.
Той я придърпа по-близо, за да потисне гледката и собствената си тръпка. Ръцете му изпълняваха автоматично движенията на интимността, и тя се подчиняваше, но по начин, който го караше да се чувства така, сякаш пулсът на артериите й под пръстите му беше като кикотене и хихикане. И двамата извършваха рутинно действие, открито от някой друг и наложено им, извършваха го с ирония, с омраза, в откровена пародия на неговите откриватели. Той изпитваше сляп, безумен бяс, отчасти ужас, отчасти удоволствие — ужас от това, че извършва нещо, което никога не би дръзнал да признае на никого; удоволствие от това, че го извършва като светотатствено предизвикателство към тези, на които не би дръзнал да го признае. Ти си себе си! — крещеше някаква останала съзнателна част в беса му, — най-сетне беше самият себе си!
Не говореха. Знаеха подбудите си. Само две думи бяха произнесени помежду им.
— Госпожа Риърдън — каза той.