Престолът от драконова кост

Саймън пристъпи напред, за да може да вижда по-добре на смътната светлина. Пленникът присви очи, после разтегна устни, оголи зъбите си и изсъска като котка. Нещо в начина, по който го направи, нечовешката гримаса на получовешкото му лице, в миг убеди Саймън, че това, което се мята в капана като невестулка, не е човек… беше нещо друго…

Саймън се беше приближил повече от разумното и докато се взираше в пъстрите кехлибарени очи, пленникът внезапно го ритна в ребрата. Въпреки че Саймън беше видял мигновеното полюшване и предугади нападението, движението на съществото беше толкова светкавично, че той все пак получи болезнен удар отстрани. Залитна и изгледа гневно нападателя си, който на свой ред също се намръщи.

Саймън стоеше срещу съществото и гледаше как странните лицеви мускули разтварят устните му в насмешка. После ситът — тъй като Саймън внезапно разбра, сякаш някой му каза, че хванатото в примка същество е точно това — сит — изсъска една-единствена неясна дума на западния диалект на езика на Саймън.

— Страхливец!

Саймън толкова се ядоса, че замалко да се хвърли напред, забравил глада, страха и отеклите си крайници, когато осъзна, че с подигравката си ситът цели точно това. Опита се да забрави болката в ритнатите си ребра, скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в уловения в капана сит. Наблюдаваше безпомощното гърчене на пленника с мрачно задоволство.

Мирният, както Рейчъл суеверно наричаше всеки представител на тази раса, носеше странна мека роба и панталони от лъскав кафяв плат, съвсем малко по-тъмен от кожата му. Коланът и накитите от блестящ зелен камък чудесно контрастираха с косата му — бледовиолетова като планински пирен, прибрана плътно около главата с костена диадема и увиснала на конска опашка над едното му ухо. Беше малко по-нисък и много по-слаб от Саймън, но младежът напоследък се беше оглеждал само в тъмните горски вирове и сигурно и той вече изглеждаше мършав и див. Но дори и да беше така, все пак имаше някакви, макар и не съвсем определени разлики: птичите движения на главата и врата, странната плавност във въртенето на ставите, впечатлението за сила и самообладание, видимо дори и сега, когато ситът висеше като животно в страшната примка. Този сит, този дух от сънищата не приличаше на нищо, което Саймън беше виждал. Беше страховит и смразяващ дъха… беше като същество от друг свят.