Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Холдън не възразяваше срещу това забавяне. Истината бе, че и той самият не бързаше да стигне до Тихо и да се изправи срещу Фред, за да му поиска обяснение за видяното. Колкото повече размишляваше върху това, толкова повече се отдалечаваше от предишната си сляпа паника и толкова повече си мислеше, че Наоми е права. Нямаше логика Фред да стои зад тази работа.
Но не беше сигурен. А трябваше да е.
Пракс измънка нещо и докосна главата си. Задърпа превръзките.
— На твое място не бих ги пипал — каза Холдън.
Пракс кимна и пак затвори очи. Спеше или се опитваше. Автодокторът измъкна тръбичката от коляното на Холдън, напръска го с антисептик и започна да го омотава стегнато в бинт. Холдън изчака медицинската капсула да свърши, после се обърна настрани и се опита да стане. Дори и при четвърт g кракът му не го държеше. Той заподскача на здравия си крак към едно шкафче и си взе оттам патерица.
Докато минаваше покрай леглото на Пракс, ботаникът го сграбчи за ръката. Хватката му бе изненадващо силна.
— Мъртво ли е?
— Да — отговори Холдън и го потупа по ръката. — Видяхме му сметката. Благодаря.
Пракс не отговори; просто се претърколи на една страна и се затресе. На Холдън му трябваше секунда, за да осъзнае, че Пракс плаче. Тръгна си, без да каже нищо повече. Че какво можеше да му каже?
Качи се горе с асансьора с намерението да иде в командния център и да прочете подробния доклад за щетите, който съставяха Наоми и „Роси“. Обаче спря, щом стигна до жилищния отсек и чу двама души да говорят. Не различаваше какво казват, но позна гласа на Наоми и тона, който тя използваше при личен разговор.
Гласовете идеха от каюткомпанията. Чувствайки се малко като воайор, Холдън се приближи до люка, докато започна да долавя думите.
— Има и друго — казваше Наоми. Холдън за малко да влезе, но нещо в тона ѝ го спря. Имаше ужасното чувство, че тя говори за него. За тях. За причините да си тръгне.
— Защо трябва да има и друго? — попита събеседникът ѝ. Еймъс.
— На Ганимед ти едва не преби до смърт човек с консерва пилешко — посочи Наоми.
— Ще ми търгува съдбата на едно момиченце срещу храна? Шибаняк скапан. Да беше тук, веднага щях да го фрасна пак.
— Вярваш ли ми, Еймъс? — настоя Наоми. Гласът ѝ бе тъжен. Нещо повече. Уплашен.
— Повече, отколкото на всеки друг — увери я той.
— Загубила съм ума и дума от страх. Джим се кани да направи нещо прибързано и много глупаво на Тихо. А този човек, който взехме с нас, изглежда на косъм от нервна криза.
— Ами, той е…
— И ти — продължи тя. — Аз разчитам на теб. Знам, че винаги ми пазиш гърба, каквото и да става. Освен може би сега, защото онзи Еймъс, когото познавам, не пребива почти до смърт едно мършаво хлапе, независимо колко пилешко иска то. Имам чувството, че всички губят контрол. Трябва да разбера, защото съм наистина уплашена.
На Холдън му се прииска да влезе, да я хване за ръката, да я прегърне. Тревогата в гласа ѝ го подтикваше да го стори, но той се сдържа. Настъпи дълга пауза. Холдън чу тихо скриптене, последвано от звън на метал в стъкло. Някой разбъркваше захарта в кафето си. Звуците бяха толкова ясни, че ставащото сякаш му бе пред очите.
— И така… Балтимор — подхвърли Еймъс небрежно, като че ли се канеше да обсъжда времето. — Не е хубав град. Чувала ли си някога за „друсанки“?
— Не. Това наркотик ли е?
— Не — разсмя се той. — Не, това означава да държиш една проститутка на улицата, докато забременее, а после да почнеш да я пускаш на пичове, които се възбуждат от бременни момичета. След като роди, я пращаш обратно на улицата. При тези ограничения на раждаемостта да чукаш бременно момиче е доста извратено.
— „Друсанки“?
— Да, викат му „да раздрусаш крушата“, не си ли чувала?
— Ясно — каза Наоми, мъчейки се да скрие погнусата си.
— А децата… Те са нелегални, но не изчезват просто така, поне не веднага — продължи Еймъс. — На тях също им намират приложение.
Холдън усети някакво стягане в гърдите. Това бе нещо, за което никога не се бе замислял. Когато след секунда Наоми заговори, ужасът ѝ бе отражение на неговия.