Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Да, малеса.
— Изгубен и пречупен мъж, без съмнение. Талеса без клан. Може би ще е проява на милост, ако му позволя да се хвърли в Пастта на Нишак.
— В голям дълг съм към него… — започна Лирна, също на лонакски, но малесата я спря с жест.
— Не се безпокой, кралице. Той е твърде ценен и няма да се лиша от него само защото се е отдал на самосъжаление — отвърна малесата на езика на Кралството, макар че Лирна се беше обърнала към нея на лонакски. Спря за миг поглед върху Кирал, която все така изглеждаше объркана, после се обърна отново към Давока на родния си език: — Десет столетия живот са ме научили да не отхвърлям с лека ръка прозренията, получени по трудния начин. Нещото, обладало сестра ти, е било достатъчно умно да използва историята на народа ни — легендата за сентарите е жива и близка до сърцата на хората. Ще кажеш на Алтурк, че сега той е Талеса Сентар, истинският сентар, благословен от истинската малеса. Искам от него да тръгне на път, да мине през всички кланове и да подбере най-добрите им воини. Трябва да наброяват хиляда, нито повече, нито по-малко. Те няма да ходят на лов, ще забравят за кръвните си вражди. Единственото им занимание ще е да се подготвят за война и да влязат в сражение по моя команда.
Давока кимна тържествено.
— Малеса, моля ви за място сред сентарите. Ще ви бъда очи и глас пред хилядата…
Малесата поклати глава и се усмихна.
— Не, мое ярко копие, за теб имам по-важна задача. — Обърна се отново към Лирна. — Макар че може да го сметнеш и за проклятие. Отведи сестра си горе, нека си почине. Двете с кралицата имаме още да си говорим.
Давока изправи нежно Кирал на крака. Момичето все така се оглеждаше трескаво, хем със страх, хем с изумление, а когато погледът ѝ се спря на Лирна, страхът изведнъж се сгъсти.
— Тя го видя — прошепна Кирал и се дръпна назад. — Тя го чу… Тя знаеше…
— Няма страшно — успокои я Давока. — Това е Лиърна, кралицата на мерим хер. Тя е наша приятелка.
Кирал преглътна и сведе поглед, чувство за вина измести страха ѝ.
— То я искаше… Искаше да я нарани, нея повече от всички други… Усещах нуждата му…
Лирна се приближи и повдигна брадичката ѝ.
— Знам, че тази нужда не е била твоя — каза на лонакски. — Твоята сестра е и моя сестра, значи двете с теб също сме сестри.
Кирал я гледаше със страхопочитание.
— То се страхуваше от теб… Точно затова толкова много искаше да те нарани… Ти беше нещо ново… Неочаквано… Нито един илварек не беше разкрил природата ти…
„Илварек…“ Думата звучеше архаично и беше близка до лонакската дума за зрение, но момичето я произнесе с такава тежест, че в значението ѝ явно се криеше нещо повече.
— Илварек. Тази дума не я знам.
— Отведи сестра си горе, Давока — каза отново малесата; гласът ѝ беше тих, но безпрекословно заповеден.
Давока кимна и поведе Кирал към спиралното стълбище. Лирна чу момичето да си мърмори:
— Насън виждах кошмарите му… Удушило е собственото си бебе…
— Нека ти покажа нещо — каза малесата, когато гласът на Кирал заглъхна. — Нещо, което са виждали само лонакски очи.
Мракът в тунела не беше толкова плътен, колкото Лирна бе очаквала. Стените излъчваха бледо зеленикаво сияние, предостатъчно да се движат без помощта на факла.
— Прахообразно вещество, което се среща в западните хълмове — обясни малесата. — Притежава вътрешна светлина, която никога не угасва. Докарано е тук в големи количества от създателите на тази планина и са намазали с него стените. Хитро, не мислите ли?
— Несъмнено — кимна Лирна. — Хитро почти колкото вас, малеса?
Кратка пауза. Лирна можеше да се хване на бас, че малесата се усмихва.
— В какъв смисъл?
— Един капан не е капан, ако няма стръв. Моето пътуване насам по ваша покана е било неустоима цел за нещото, което току-що изтръгнахте от Кирал, както вие без съмнение сте знаели.
— Знаех, така е.
— Достойни мъже и жени загинаха, за да стигна дотук. От вашите хора и от моите.
— Достойни мъже и жени умират постоянно. Както и недостойни мъже и жени. По-добре е да умреш в името на значима цел.
— Но още по-добре е да живееш в нейно име.
— Избор, който не винаги имаме. Вземи моя народ например. Лонаките не са избрали вашите хора да се изсипят на бреговете ни както чума. Не са избрали цели три десетилетия да бъдат преследвани като дивеч. Не са избрали да си направят дом в замръзналите планини с жалките остатъци от силата си. — Лирна остана поразена от спокойния ѝ тон, лек, разговорен почти, без никакъв гняв, сякаш двете са придворни дами, които обсъждат някоя поема на Алуциус.