Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
В 9:35 чувам в коридора гласове и в чакалнята влиза руса жена с момченце в малка инвалидна количка. Момченцето явно страда от нещо като церебрална парализа. Жената ми се усмихва, аз също й се усмихвам. Когато се обръща, виждам, че е бременна. Медицинската сестра казва:
— Можете да влезете, господин Детамбъл.
Докато минавам покрай момченцето, му се усмихвам. То ме оглежда с огромни очи, но не отвръща на усмивката ми.
Когато влизам в кабинета на доктор Кендрик, той записва нещо в медицински картон. Сядам, но лекарят продължава да си пише. По-млад е, отколкото очаквах, малко под четирийсетте. Все си представям лекарите като старци. Кендрик е с червена коса, дълго лице и брада, носи очила с телени рамки и дебели стъкла. Прилича малко на Д. Х. Лорънс. Облечен е в хубав тъмносив костюм, на тясната тъмнозелена вратовръзка има игла с формата на пъстърва. Пепелникът до лакътя му е препълнен, в стаята се стеле цигарен дим, макар че точно сега лекарят не пуши! Всичко е последен писък на модата: тръбни мебели, бежова дамаска, светло дърво. Кендрик ме поглежда и се усмихва.
— Добро утро, господин Детамбъл. Какво обичате? — Той се извръща към календара. — Доколкото виждам, нямам никакви данни за вас. Какво ви безпокои?
— Dasein107.
Кендрик е изненадан.
— Dasein ли? Битието? Съществуването? Е, и?
— Страдам от състояние, което, както са ми казвали, ще бъде познато като хроноувреждане. Трудно ми е да се задържа в настоящето.
— Моля?
— Пътешествам във времето. Не по своя воля.
Кендрик е смаян, но успява да го прикрие. Симпатичен ми е. Опитва се да се държи с мен като със здрав човек, макар и да съм сигурен, че вече умува към кой свой приятел психиатър да ме препрати.
— Но защо идвате при генетик? Или се консултирате с мен като с философ?
— Това е генетично заболяване. Макар че ще ми бъде приятно да обсъдя с някого по-широкия смисъл на проблема.
— Господин Детамбъл, вие очевидно сте интелигентен човек… За пръв път чувам за такова заболяване. Не съм в състояние да ви помогна.
— Вие не ми вярвате.
— Да. Не ви вярвам.
Сега вече се усмихвам тъжно. Чувствам се ужасно, но трябва да го направя.
— През живота си съм ходил при много лекари, но това е първият път, когато мога да представя нещо като доказателство. Никой, разбира се, не ми вярва. След месец вие с жена ви очаквате дете, нали?
Кендрик застава нащрек.
— Да. Откъде знаете?
— След няколко години виждам акта за раждане на детето ви. Пренасям се в миналото на жена си, записвам информацията в този плик. Тя ми го дава, когато се срещаме в настоящето. А сега аз го давам на вас. Отворете го, след като синът ви се роди.
— Ще имаме дъщеря.
— Не, не е дъщеря — казвам предпазливо. — Но да не се впускаме в излишни обяснения. Запазете плика, отворете го, след като детето се роди. Не го изхвърляйте. Щом го прочетете, ми позвънете, ако искате. — Ставам и понечвам да изляза. — Късмет! — пожелавам, макар че напоследък не вярвам в късмета.
Ужасно мъчно ми е за Кендрик, но няма как иначе да го направя.
— Довиждане, господин Детамбъл — пожелава студено доктор Кендрик.
Аз си тръгвам. Докато се качвам в асансьора, си мисля, че точно сега Кендрик отваря плика. Вътре има лист с напечатан върху него текст. В него се казва:
„Колин Джоузеф Кендрик
6 април 1996 г., 1:18 ч след полунощ
3,200 кг, пол мъжки
синдромът на Даун.“
Събота, 6 април 1996 година, 5:32 часът сутринта
(Хенри е на 32 години, Клер — на 24)
Хенри: Спим, преплели ръце и крака, цяла нощ сме се будили, обръщали сме се, ставали сме, пак сме лягали. Детето на семейство Кендрик се роди днес призори. Не след дълго телефонът ще иззвъни. Ето, вече звъни. Апаратът е откъм страната на Клер, тя вдига и казва много тихо:
— Ало!
После ми подава слушалката.
— Откъде разбрахте? Откъде разбрахте? — почти шепне Кендрик.
— Съжалявам. Страшно съжалявам.
Цяла минута и двамата мълчим. Струва ми се, че Кендрик плаче.
— Елате в кабинета ми.
— Кога?
— Утре — отговаря той и затваря.
Неделя, 7 април 1996 година
(Хенри е на 32 и на 8 години, Клер — на 24)
Хенри: Ние с Клер отиваме с колата в Хайд Парк. Почти през цялото време мълчим. Вали дъжд и чистачките върху предното стъкло осигуряват ритмичното разпределяне на водата, която се стича по автомобила, духа вятър.
107
Въведен от Хайдегер термин за „битието там“, съществувание, каквото притежават само осъзнатите човешки същества. — Б.пр.