Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Той изглеждаше много притеснен и не успя да се задържи в настоящето.
— Къде е сега?
Кендрик се оглежда, сякаш подозира, че съм скрила Хенри на задната седалка.
— Не знам. Но не е тук. Надявахме се да ни помогнете, но явно няма да стане.
— Не виждам как мога да…
В този миг Хенри се появява точно на мястото, където е изчезнал. На около пет-шест метра пред него има кола, шофьорът удря спирачките и Хенри се мята върху капака на нашия автомобил. Мъжът смъква прозореца, Хенри сяда и прави нещо като поклон, а човекът изкрещява и отпрашва нататък. Ушите ми бучат от нахлулата в тях кръв. Поглеждам Кендрик, който направо е онемял. Изскачам от автомобила, Хенри слиза от капака.
— Здрасти, Клер. Размина ми се на косъм, нали? — Аз го притискам в обятията си, той трепери. — Прибра ли дрехите ми?
— Да, тук са… а, да, и Кендрик е в колата.
— Какво? Къде?
— Вътре.
— Защо?
— Видял те е как изчезваш и това очевидно е засегнало мозъка му.
Хенри пъха глава през прозореца откъм волана.
— Здравейте.
Грабва дрехите си и започва да се облича. Кендрик слиза от автомобила и идва при нас.
— Къде бяхте?
— В 1971 година. Изпих един овалтин със самия себе си на осем години, в собствената си стая в един часа след полунощ. Бях там около час. Защо питате?
Докато си слага вратовръзката, Хенри гледа студено Кендрик.
— Невероятно.
— Можете да го повтаряте колкото си искате, но за съжаление е вярно.
— Искате да кажете, че сте станали на осем години?
— Не. Искам да кажа, че седях в някогашната си стая в жилището на баща ми, през 1971 година такъв, какъвто съм, на трийсет и две години, в компанията на Самия себе си, когато съм бил на осем години. Изпих един овалтин. Обсъдихме какви скептици са лекарите. — Хенри минава от другата страна на колата и отваря вратата. — Хайде да изчезваме, Клер. Безпредметно е.
Отивам при вратата откъм волана.
— Довиждане, доктор Кендрик. Успех с Колин.
— Чакайте… — Кендрик млъква, посъвзема се. — Това генетично заболяване ли е?
— Да — потвърждава Хенри. — Заболяването е генетично, а ние се опитваме да имаме дете.
Кендрик се усмихва тъжно.
— Рисковано си е.
Аз също му се усмихвам.
— Свикнали сме да поемаме рискове. Довиждане.
Ние с Хенри се качваме на автомобил и потегляме. Докато завивам към Лейк Шор Драйв, поглеждам към него и той за моя изненада е грейнал в усмивка.
— На какво толкова се радваш?
— На Кендрик. Хвана се.
— Мислиш ли?
— О, да.
— Страхотно. Но ми се вижда доста несхватлив.
— Няма такова нещо.
— Добре тогава.
Пътуваме към къщи в мълчание, съвсем различно като качество мълчание от онова, в което сме дошли. Вечерта Кендрик се обажда на Хенри и те се уговарят да се опитат да разберат как да задържат Хенри тук и сега, в настоящето.
Петък, 12 април 1996 година
(Хенри е на 32 години)
Хенри: Кендрик седи със сведена глава. Палците му се движат по периферията на дланите, сякаш искат да избягат от ръцете му. Следобедът се изнизваше, кабинетът му беше окъпан в златиста светлина, Кендрик седеше неподвижно, ако не броим мърдащите палци, и слушаше разказа ми. Червеният индиански килим, металните крака на фотьойлите с бежова дамаска припламваха ярко, докато Кендрик ме слушаше, пакетът цигари „Камъл“ си стоеше недокоснат. Златните рамки на очилата му лъщяха на слънчевите лъчи, краят на дясното му ухо бе обагрен в червено, светлината бе позлатила лисичата му коса и розовата кожа, както и жълтите хризантеми в медната купа върху масата между нас. Цял следобед Кендрик седя на фотьойла и слуша.
А аз му разказах всичко. Началото, как съм осъзнал за какво става въпрос, тръпката на оцеляването и насладата да зная предварително, ужасът да научавам неща, които не могат да се предотвратят, болката от загубата. Сега седим и мълчим, Кендрик най-сетне вдига глава и ме поглежда. В светлите му очи има тъга, която искам да разсея — след като изложих пред него всичко, ми иде да си го взема обратно и да се махна, да го отърва от бремето да мисли за това. Кендрик се пресяга за цигарите, избира една, пали я, всмуква от дима, после го издиша на син облак, който става бял, докато прекроява пътеката на светлината заедно с нейната сянка.
— Сънят ви спокоен ли е? — пита ме той с глас, прегракнал от дългото мълчание.