Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Да.
— Къде беше?
— В Мънси, щата Индиана. През 1973 година.
— Да, бе, да. — Мат върти очи и се подсмихва ехидно. — Както и да е.
Неделя, 17 декември 1995 година
(Клер е на 24 години, Хенри — на 8)
Клер: На гости съм на Кими. Днес е снежен декемврийски неделен следобед. Ходих да купувам коледни подаръци, сега седя в кухнята на Кими, пия мляко с какао, топля си краката на радиатора и я угощавам с разкази как съм се пазарила и каква коледна украса съм сложила. Докато си говорим, Кими реди пасианс и аз й се възхищавам за обиграните движения, с които размесва картите и ги обръща върху масата. На печката къкри ядене. В трапезарията се чува шум, пада стол. Кими вдига очи, обръща се.
— Кими — шушукам аз. — Под масата в трапезарията има едно момченце.
Някой се смее звънко.
— Хенри! — провиква се Кими. Никакъв отговор. Тя се изправя и застава на вратата. — Ей, приятелю. Престани. И облечи нещо, господинчо.
Най-неочаквано от прага ме гледа малко голо момченце, което изчезва точно толкова неочаквано. Кими се връща, сяда отново при масата и си продължава пасианса.
— Ужас! — казвам аз.
Кими се усмихва.
— Напоследък не се случва често. Сега, когато идва, вече е голям. Но не се появява толкова често, както преди.
— Никога не съм го виждала да се пренася така напред, в бъдещето.
— Да, все още нямаш толкова много бъдеще с него.
Трябва да мине известно време, докато схвана какво е имала предвид. После се питам какво ли бъдеще ще бъде това и си мисля за бъдещето, което се разширява и малко по малко се разтваря за Хенри, така че той да дойде при мен от миналото. Пия млякото с какао и гледам замръзналия двор на Кими.
— Той липсва ли ти? — питам я аз.
— Да, липсва ми. Но сега вече е голям. Когато се явява като малко момченце, прилича на призрак, нали разбираш? — Аз кимам. Кими приключва с пасианса, събира картите. Поглежда ме, усмихва се. — Кога ще си имате дете?
— Не знам, Кими. Не съм сигурна, че можем да имаме.
Тя се изправя, отива при печката и разбърква яденето.
— Е, човек никога не знае.
— Така си е.
Човек никога не знае.
По-късно ние с Хенри лежим в леглото. Снегът продължава да се сипе, радиаторите потракват тихо. Обръщам се към Хенри, той ме поглежда и аз му казвам:
— Хайде да си направим дете.
Понеделник, 11 март 1996 година
(Хенри е на 32 години)
Хенри: Успях да издиря доктор Кендрик, той работи към болницата на Чикагския университет. Мартенският ден е злостно влажен и студен. Човек би си помислил, че март в Чикаго е по-приятен от февруари, но кой знае защо, не е. Качвам се на автобуса и сядам с лице назад. Чикаго се носи покрай нас и не след дълго сме на Петдесет и девета улица. Слизам и тръгвам с усилие през суграшицата. Девет часът сутринта е, понеделник. Всички са се свили в себе си, съпротивляват се, не искат да бъдат всмукани отново в работната седмица. Обичам Хайд Парк. Тук се чувствам така, сякаш съм се махнал от Чикаго и съм се озовал в някакъв друг град, например в Кеймбридж. Сивите каменни сгради са потъмнели от дъжда, върху минувачите от дърветата се стичат едри ледени капки. Усещам безусловната ведрост на свършения факт: ще успея да убедя Кендрик, макар и да не съм успял да го сторя с много лекари, за него обаче знам със сигурност — ще го убедя. Той ще бъде моят лекуващ лекар, защото в бъдещето именно той е моят лекуващ лекар.
Влизам в малка сграда в стила на Мийс105 до болницата. Качвам се с асансьора на третия етаж, отварям стъклената врата със златна табелка, на която пише „Д-р Ч. П. Слоун, д-р Д. Л. Кендрик“, представям се на медицинската сестра и се разполагам на едно от дълбоките кресла с теменужена тапицерия. Доктор Кендрик е генетик и — неслучайно — философ, което вероятно донякъде му помага да преглътне суровата истина на генетиката. Днес тук няма никой, освен мен. Подранил съм с десет минути. Тапетите са на широки ивици точно с цвета на пепто бисмола106. Изобщо не се връзват с картината с воденицата срещу мен, главно в кафяви и зелени тонове. Мебелите са имитация на колониалния стил, но килимът е доста хубав и мек, прилича на персийски и на мен някак си ми домъчнява за него, задето са го затворили в тази ужасна чакалня. Медицинската сестра е блага на вид застаряваща жена с много дълбоки бръчки, явно защото дълго се е пекла на слънце — и сега, през март в Чикаго, е със силен тен.
105
Лудвиг Мийс ван дер Рое (1886–1969), германски архитект новатор, който работи главно в САЩ и в Чикаго, където се установява за постоянно. — Б.пр.
106
Лекарство срещу стомашни болки, розово на цвят. — Б.пр.