Пътешественикът във времето и неговата жена

— Имате ли здравна осигуровка? — пита ме Кендрик, като вади иглата и развързва турникета.

Слага върху дупчицата памук и лепенка.

— Не. Сам ще си платя.

Притискам с пръст мястото, откъдето ми е взел кръв, свивам ръката си в лакътя.

Кендрик се усмихва.

— Не, не. Ще бъдете моят малък научен експеримент, ще покрия разноските от сумата, отпусната ми от Националния здравен институт за изследвания.

— Какви изследвания?

— Не е толкова важно. — Известно време Кендрик мълчи и стои, както държи използваните ръкавици и шишенцето с моята кръв, която току-що е взел. — Ще направим секвенциониране на вашето ДНК.

— Мислех, че за това са нужни години.

— Така е, ако се прави с целия геном. А ние ще погледнем първо в най-вероятните места, например в хромозома 17.

Кендрик хвърля ръкавиците и иглата в кошче с надпис „Биологично опасни отпадъци“ и пише нещо върху червеното шишенце с кръвта. Сяда отново срещу мен и слага шишенцето на масата до пакета цигари.

— Но човешкият геном ще бъде секвенциониран чак през 2000 година. С какво ще го сравнявате?

— През 2000 година ли? Толкова скоро? Сигурен ли сте? Предполагам, че да. Но да отговоря на въпроса ви — заболяване като вашето, което причинява такова тежко разстройство, често се проявява като своеобразна преграда, като повтарящ се код, който всъщност казва: опасност! Болестта на Хънтингтън например не е друго, освен няколко допълнителни CAG тройки в хромозома 4.

Сядам и се протягам. Пие ми се кафе.

— Е, това ли беше? Сега мога ли да отида да си играя?

— Искам да ви видят главата на скенер, но нека да не е днес. Ще ви запиша час в болницата. Магнитен резонанс, компютърна аксиална томография, рентген. Освен това ще ви пратя при един свой приятел, Алън Ларсън, той има тук, към университетската болница, лаборатория със стационар.

— Много забавно — казвам аз и се изправям бавно, та кръвта да не нахлуе изведнъж в главата ми.

Кендрик наклонява лице и ме гледа. Не виждам очите му, под този ъгъл очилата му са лъскави матови дискове.

— Наистина е забавно — потвърждава Кендрик. — Това е една огромна главоблъсканица и най-после ние разполагаме със средствата да установим…

— Да установим какво?

— Каквото и да е то. Какъвто и да сте вие.

Кендрик се усмихва и на мен ми прави впечатление, че зъбите му са неравни и пожълтели. Той се изправя, протяга ръка и аз я поемам и я стискам, после настъпва неловко мълчание: след като цял следобед сме се чувствали толкова близки, отново сме чужди хора. Тръгвам си от кабинета, слизам по стълбището и излизам на улицата, където ме чака слънцето. Какъвто и да съм аз. Какъв съм? Какъв съм?