Пътешественикът във времето и неговата жена

(Хенри е на 31 години)

Хенри: В библиотека „Нюбъри“ има стълбище, от което се страхувам. Разположено е в източния край на дългия коридор, какъвто има на всеки от четирите етажа, и отделя читалните от хранилището. То не е величествено като главното стълбище с неговите мраморни стъпала и украсени с фигури перила. Няма прозорци. С флуоресцентно осветление е, стените са от шлакобетон, стъпалата са циментови с жълти предпазни ленти. На всеки етаж има метални врати без прозорче. Но мен не ме плашат тези неща. Онова, което не харесвам на стълбището, е Клетката.

Тя е висока четири етажа и минава по средата на стълбището. На пръв поглед прилича на асансьорна клетка, но асансьор няма и никога не е имало. Никой в „Нюбъри“ явно не знае за какво служи Клетката и защо са я сложили. Според мен би трябвало да предпазва хората, за да не се хвърлят от стълбището и да се превръщат долу на площадката в купчина натрошени кости. Клетката е боядисана в бежово. Направена е от стомана.

Когато постъпих на работа в „Нюбъри“, Катрин ме разведе из всички потайности на библиотеката. Показа ми гордо хранилищата, стаята с археологически находки, неизползваното помещение в източния край, където Мат пее, изумително разхвърляната тясна стаичка на Макалистър, помещенията към справочната, служебния бюфет. Тръгнахме към отдел „Реставрация“ и когато Катрин отвори вратата към стълбището, аз за миг се стреснах. Погледнах ситната мрежа на Клетката и се дръпнах като подплашен кон.

— Какво е това? — попитах Катрин.

— О, това е Клетката — отвърна тя небрежно.

— Асансьор ли е?

— Не, просто клетка. Според мен не служи за нищо.

— А! — Отидох при Клетката и надзърнах вътре. — Там долу има ли врата?

— Не. Не можеш да влезеш в нея.

— О!

Тръгнахме нагоре по стълбището и продължихме обиколката.

Оттогава избягвам да минавам по стълбището. Опитвам се да не мисля за Клетката, не искам да й отдавам прекалено голямо значение. Но ако някога се озова вътре, няма да успея да изляза.