Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Всъщност обаче знам. Чуват се шепнене, стон. Шарис и Гомес слушат вцепенени. Аз се изправям и тръгвам тихо след Хенри.
Той е коленичил на пода и държи кърпата за съдове до главата на голия мъж, който лежи на линолеума и също, разбира се, е Хенри. Дървеното шкафче, където държим съдовете, е клюмнало на една страна, стъклото е на парчета, всички чинии са се изсипали и са се изпочупили. Хенри се е проснал насред отломъците и целият е покрит с кръв и със стъкло. Двамата Хенриевци ме поглеждат: единият жално, другият притеснено. Прикляквам срещу Хенри, надвесвам се над Хенри.
— Откъде идва цялата тази кръв? — прошепвам.
— Според мен от главата — отвръща също през шепот Хенри.
— Дай да повикаме „Бърза помощ“ — предлагам му аз.
Започвам да събирам стъклата по гърдите на Хенри. Той затваря очи и казва:
— Недей.
Аз спирам.
— Майко мила! — ахва Гомес, който вече стои на вратата.
Забелязвам, че Шарис се е вдигнала зад него на пръсти и се опитва да надзърне през рамото му.
— А-ах! — ахва тя и го избутва.
Хенри мята една от кърпите за съдове над гениталиите на своя двойник, проснат на пода.
— О, Хенри, не се притеснявай, рисувала съм хиляди модели…
— Опитвам се да запазя поне някакво благоприличие — тросва се Хенри.
Шарис трепва, сякаш я е ударил през лицето.
— Виж какво, Хенри… — боботи Гомес.
При такова стълпотворение не мога да мисля.
— Млъкнете всички, ако обичате — подвиквам отчаяна. За моя изненада те се подчиняват. — Сега какво? — питам Хенри, който лежи свъсен на пода и се опитва да не мърда.
Той отваря очи, известно време ме гледа и чак тогава отговаря.
— След няколко минути изчезвам — изрича тихо. Поглежда към Хенри. — Дай нещо за пиене.
Хенри скача и се връща с чаша за сок, пълна с „Джак Даниълс“. Аз прикрепям главата на Хенри и той успява да изгълта някак една трета от него.
— Разумно ли е? — пита Гомес.
— Не знам. Все ми е тая — уверява го Хенри от пода. — Боли ужасно. — Той стене. — Дръпнете се! Затворете очи…
— Защо… — подхваща Гомес.
Хенри се гърчи на пода, сякаш през тялото му тече ток. Главата му се тресе неудържимо и той крещи:
— Клер!
Затварям очи. Чува се шум, все едно някой разпаря чаршаф, но много по-силен, сетне навсякъде се посипва водопад от стъкло и порцелан и Хенри изчезва.
— О, боже! — възкликва Шарис.
Ние с Хенри се гледаме. „Този път беше различно, Хенри. Беше грозно, изпълнено с болка. Какво ти става?“ Пребледнялото му лице ми казва, че и той не знае. Хенри проверява дали в уискито има парчета стъкло и после го изпива до дъно.
— Какво ще правим с всичкото това стъкло? — пита Гомес и се изтръсква предпазливо.
Хенри се изправя, протяга ми ръка. Тя е покрита със ситни капчици кръв и парченца порцелан и кристал. Изправям се и поглеждам Шарис. Тя има голяма рана от порязване върху лицето си, по бузата й като сълза се стича кръв.
— Остава всичко, което не е част от тялото ми — обяснява Хенри. Той им показва празното място, където са му извадили зъб, защото пломбата все падала. — Затова, където и да съм отишъл, поне стъклото няма да го има и няма да се налага да седят и да го вадят с пинцети.
— Да, но ние ще трябва да го направим — отбелязва тихо Гомес и маха едно парче стъкло от косата на Шарис.
Прав е.
Библиотекарска научна фантастика
Сряда, 8 март, 1995 година
(Хенри е на 31 години)
Хенри: Ние с Мат си играем на криеница из хранилището на „Специализирани издания“. Той ме търси, защото се предполага, че двамата ще четем лекция по калиграфия пред Клуба на попечителите. А аз се крия от него, защото се опитвам, преди да ме е намерил, да си облека всички дрехи.
— Хайде, Хенри, чакат ни — подканя Мат някъде от рафтовете с ранноамерикански издания голям формат.
Аз пък си обувам панталоните при френските livres d’artistes102 от двайсети век.
— Един момент. Искам да намеря нещо — провиквам се аз.
Казвам си, че не е зле за ситуации като тази да стана вентрилок.
Гласът на Мат звучи от по-близо, когато той напомня:
— Знаеш, че госпожа Конъли ще има котенца, стига си се мотал, хайде да отиваме… — Той надзърта иззад рафтовете в моя ред точно когато си закопчавам ризата. — Какво правиш?
— Моля?
102
Книги на художници (фр.). — Б.пр.