Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Уакс влезе в стаята.
Телсин седеше и си играеше с един молив. На масата пред нея имаше кутия за разговори, но не се чуваше нищо. Телсин се обърна с мързеливо движение да види кой е влязъл, но после замръзна с отворена уста.
Уакс затвори вратата тихо, стиснал алуминиевия пистолет с другата си ръка. Понечи да каже нещо, но Телсин скочи от стола и се хвърли в ръцете му. Опряла глава на гърдите му, тя се разрида тихо.
— Поквара и гибел — каза той с неудобство, докато я прегръщаше. — Какво са ти направили, Телсин?
Не беше сигурен какво е очаквал от повторната им среща, но определено не беше това. Не смяташе, че изобщо я е виждал да плаче някога. Със сигурност не си спомняше такова нещо.
Тя поклати глава, отдръпна се и подсмръкна, но стисна зъби. Изглеждаше… възрастна. Не беше чак престаряла, но той си я спомняше като младо момиче, а не като жена на средна възраст.
Колкото и глупаво да звучеше, някак си не беше очаквал старостта да сполети Телсин. Винаги му беше изглеждала неуязвима.
— Няма ли друга врата, през която да можем да излезем? — попита Уакс, като се огледа.
— Не — отвърна тя. — Имаш ли друго оръжие?
Той извади един от Стерионите си и ѝ го подаде.
— Знаеш ли как се използва?
— Уча се бързо — отговори тя, явно по-спокойна с пистолет в ръката.
— Телсин. Тук ли е той? Чичо ни?
— Не. Току-що разговарях с него по онова устройство. Обича… обича да проверява какво правя. Принудена бях да му обяснявам колко удобно се чувствам тук. Дори сега продължава да се преструва, че съм му гост.
— Е, не си. Вече не. Да тръгваме.
Надяваше се, че методът за отвличане на вниманието на Уейн още действа.
Телсин, обаче, седна отново на стола си. Стисна пистолета с две ръце и го вдигна пред себе си, но вперила поглед в празното пространство невиждащо.
— Толкова много въпроси имам да ти задам. Защо се върна? Покварата да го тръшне… Защо си тръгна, Уаксилий? Не дойде, когато те повиках, когато се сгодих за Морин, когато родителите ни починаха…
— Няма време — подкани я Уакс, като я стисна за рамото.
Тя вдигна замаяния си поглед към него.
— Винаги си бил по-тихият от двама ни. По-внимателният. Как стигна дотук? Аз… Лицето ти, Уаксилий. Вече си стар.
Вратата се отвори с трясък. Високият мъж с яките ръце, с когото Уаксилий се би на влака, беше застанал на прага с объркано изражение. Погледна от Уакс към Телсин и отвори уста.
Телсин го застреля.
— Трябва да вървим — каза МеЛаан.
— Ще вземем и него — посочи Мараси към момчето.
— Защо?
— Не се ли досети, МеЛаан? — попита Мараси. — Корабът не е бил построен от Котерията. Произхожда от някакво друго място — далечно, непознато. Сигурно е корабокруширал близо до бреговете ни, а от Котерията са го докарали тук, за да го проучат.
МеЛаан наклони глава.
— Хармония наистина споменава някои странни неща от време на време. За други народи, които не са от Басейна… — тя примигна и се взря в момчето, коленичило на кървавия под. — Уха. Уха.
Мараси кимна. Този човек беше доказателство за съществуването на живот отвъд Дивите земи и пустините след тях. Не можеше да го зареже тук — особено не и с Котерията.
— Вземи го, тогава — каза МеЛаан на излизане от стаята. — И да се връщаме на уреченото място.
Мараси посочи с ръка пътя навън в опит да поведе момчето с маската с тях. То, обаче, си остана коленичило на пода, втренчено в празните маски на стената.
След това протегна треперещ пръст и плъзна собствената си маска обратно върху лицето си. Изправи се, придърпа одеялата по-плътно около раменете си и се запрепъва тромаво след Мараси, която прекоси стаята с клетките и влезе в кабинета.
МеЛаан вече беше стигнала до коридора отвън. Мараси си взе пушката и се присъедини към кандрата. Покварата да го вземе — какво щеше да каже Уаксилий, когато откриеше, че е домъкнала някакъв напълно непознат човек? „Освободила си го, Мараси, но няма как да знаеш дали не е член на същата шайка, за която смяташ, че е убила съмишлениците му. Внимавай.“
Спря на вратата, обърна се назад и стисна пушката по-здраво. Уакс можеше да бъде доста заядлив, но в повечето случаи се оказваше прав. Маскираното момче можеше да е опасно.
Беше спряло в стаята със сейфа и се оглеждаше замаяно. Колко време беше прекарал в онази тясна клетка, затворен на тъмно? Принуден да слуша как отвличат, измъчват и убиват другарите му.
Поквара и гибел…
Очите му се спряха на сейфа и се втренчиха в него. В следващия миг, то се завтече към него бързешком и протегна ръка вътре. За частица от секундата Мараси реши, че иска да вземе банкнотите. Но, естествено, не беше така — вместо това извади едно от малките дискчета с връзките.