Оковите на скръбта

До него имаше още няколко дребни реликви — всяка от тях наподобяваше монета, но с платнени връзки, прикрепени от двете им страни. Върху тях също бяха гравирани особените надписи на непознатия език. Мараси вдигна една, после погледна над рамото на МеЛаан към съседната стая, където мъжът с маската още се притискаше към решетките на клетката.

Мараси прибра диска в чантата си и се протегна по-навътре, за да извади от сейфа нещо, което беше забелязала по-рано — малка връзка ключове. Изправи се и прекоси стаята.

— Мараси? — обади се МеЛаан скептично. — Може да е болно от нещо.

— Той не е „то“ — каза Мараси и се приближи към клетката.

Фигурата се обърна към нея, за да я погледне.

С ръка, която трепереше само малко, Мараси отключи клетката, като налучка правилния ключ от втория опит. Веднага, щом ключалката изщрака, фигурата вътре се хвърли към вратата и я отвори със замах. Щом излезе, залитна несигурно — явно не му бяха позволявали да се изправя от доста време.

Мараси отстъпи назад, докато не се озова до МеЛаан. Високата кандра продължаваше да наблюдава с недоверчиво изражение, скръстила ръце, маскираната фигура, която се олюляваше и се подпираше на сандъците. Мъжът застина за миг, задъхан, след което се отблъсна от сандъците и се запъти със завалени стъпки към дъното на стаята. Там имаше врата, която Мараси не беше забелязала в сумрака. Мъжът я отвори с отчаяни, бързи движения, и изчезна в следващата стая. После намери ключа и светна лампите.

— Ако отиде да повика пазачите, ще обвиня теб — каза МеЛаан и тръгна заедно с Мараси след мъжа. — Никак не ми се ще да ми се наложи да обяснявам на Уакс, че…

Млъкна, когато влязоха в следващата стая.

— В името на Отеца и Първия Договор — прошепна тя.

Подът беше осеян с червени петна. Покрай една от стените бяха подредени операционни кушетки от гладък метал, които лъщяха с гротескна кичозност на фона на смразяващо червения под. На стената висяха десетина дървени маски като онази, която носеше мъжът.

Той беше паднал на колене пред тях, вдигнал лице. От някои от маските на стената се точеха вадички вече засъхнала кръв.

Мараси вдигна ръка към устните си, поразена от ужасяващата гледка. Никъде не се виждаха тела, но кръвта говореше за същинско клане. Мъжът, когото беше спасила, вдигна маската си с трепереща ръка и я опря на темето си така, че да разкрие лицето си. Младо лице — много по-младо, отколкото тя бе предполагала. Момче, което сигурно нямаше и двадесет години, с къса, проскубана брада и мустаци. Остана втренчен в маските, без да мига, протегнал ръце широко настрани, с изумено изражение.

Мараси пристъпи напред и понечи да вдигне полата си, за да не опре в кървавия под, преди да си спомни, че носеше панталони.

Когато стигна до момчето, то се обърна към нея.

— Моля — прошепна то, а в очите му проблеснаха сълзи.