Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че е така — каза МеЛаан и завъртя шперца. — Но каква полза от това?
— Статистиките показват, че ако направим дребни промени в околната ни среда — в юридическата система, работния пазар или може би дори разположението на града, — можем да предизвикаме положителното развитие на общността, живуща на същото място. Твоята глава може да съдържа ключа, който да ни помогне да разберем какви трябва да бъдат те! Проследила си еволюцията на обществото, неговото движение; видяла си как народите идват и си отиват като приливи на морския бряг.
— В бедрото ми — каза МеЛаан, завъртя ключалката с щракване и открехна леко вратата.
После кимна и се изправи.
— В… какво?
— Каза, че главата ми съдържа ключа — обясни МеЛаан и прекрачи в стаята вътре — малък, но изненадващо добре обзаведен кабинет. — Но всъщност се намира в бедрото ми. Кандра съхраняват когнитивната си система на няколко различни места в цялото тяло, но точно в момента спомените ми се намират в едно стабилно метално отделение в бедрото ми. Така е по-безопасно. Хората винаги се целят в главата.
— А какво имаш в главата, тогава?
— Очи, сетивни органи — обясни МеЛаан. — И едно войнишко канче за всеки случай.
— Шегуваш се.
— Никак даже — отвърна МеЛаан, докато оглеждаше стаята, опряла ръце на кръста си.
Отляво имаше друга врата, която водеше по-навътре в системата от стаи, вградени покрай тази стена на склада, но нямаше прозорци към основното помещение, което беше хубаво.
Макар че тази стая миришеше на пресни дървени стърготини, като цялата постройка, тук този аромат се смесваше с уханието на лак за дърво и слаб полъх на дим от пури. Светлината на една малка, електрическа настолна лампа разкриваше спретнат кабинет с множество книги, подредени на близката лавица, два дебело тапицирани стола в пурпурно и жълто пред бюрото, и няколко декоративни растения, които вероятно трябваше да носят навън всеки ден, за да не увехнат.
Мараси обиколи стаята, за да разгледа особеностите ѝ. Във всяка стая имаше такива — белези на индивидуалност, следи, които говореха за живота на обитателя ѝ. Чекмеджетата на бюрото имаха широки, почти прекалено големи дръжки. Високата лампа в ъгъла беше закована за дървения под; заковани бяха и столовете, вероятно за да не се прекатурят, ако Айрич се блъснеше в тях. Мараси не беше запозната с естеството на болестта му, но явно предпочиташе стаи, подходящи за не особено сръчен човек.
МеЛаан отиде право при лавицата за книги, започна да вади томовете един по един и да ги пуска на земята.
— Винаги се оказва зад книгите — обясни тя. — Хората не обичат да четат; обичат останалите да ги смятат за хора, които обичат да четат. И…
— МеЛаан? — прекъсна я Мараси и посочи към големия сейф в ъгъла.
— А — спря се МеЛаан посред тършуването.
Събори последните няколко книги от полицата, може би за да усети нещата по-завършени, и се приближи към сейфа.
— Хмм… Това ще е малко по-трудничко. Не мога да отворя такова нещо с шперцове.
— Можеш ли да опиташ все някак? — попита Мараси.
— Търпение — отговори МеЛаан. — Донеси ми онази лампа.
Мараси взе настолната лампа, обтегна кабела до краен предел и насочи светлината към сейфа.
— Хммм… — проточи замислено МеЛаан, после притисна ръка към сейфа, без да се занимава с копчето.
Пръстите и дланта ѝ станаха прозрачни и плътта ѝ започна да мърда — просмукваше се навътре в ставите, като оставяше след себе си само кристални кости, скрепени само със сухожилия.
Мараси преглътна, внезапно усетила горчив вкус в устата си. Знаеше, че МеЛаан може да прави такива неща, но да гледа как се случват беше различно. Опита се да се разсее, като постави лампата на един от столовете така, че да свети на МеЛаан — но кандрата вече беше коленичила със затворени очи, така че тя нямаше представа дали изобщо се нуждае от нея все още. После Мараси се зае да тършува из чекмеджетата на бюрото, за да провери дали няма да открие нещо важно.
„Дано даде Хармония Айрич да се върне при учените след това, вместо да дойде тук, за да оправи документацията“, помисли си.
— Някогашният свят не беше кой знае колко различен от днешния — обади се изведнъж МеЛаан.
Мараси се поколеба. Кандрата още не беше помръднала, нито отворила очи, а странните ѝ кости продължаваха да стоят голи. Прозрачното сияние беше плъзнало нагоре, чак до лакътя ѝ.
— Какво искаш да кажеш?