Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
„Не“, помисли си пак и вдигна ръце към главата си. Пак не беше наред, не беше!
„Стегни се, Уейн. Това беше твой план. Ти трябва да се погрижиш да се получи.“
Какво не беше наред? Той беше… беше…
Спря на място. Бръкна в джоба на жилетката си и извади един молив от въглен. Вдигна го и се втренчи в него изпитателно, преди да го пъхне зад ухото си. После въздъхна дълбоко.
Беше инженер. Мъж на действието, който не се занимаваше с празни глупости. Това място му харесваше, тъй като му напомняше на армията — заявяваха какво искат ясно и му говореха направо. Усърдната работа се възнаграждаваше.
Не му допадаха всички тези оръжия. И определено не му допадаха началниците, които отговаряха за мястото. У тях имаше нещо нередно. Но той си държеше езика зад зъбите.
Вече спокоен, Уейн прекоси остатъка от разстоянието до пазача на вратата. Фалшив нос, мустаци, малко въздух, задържан в бузите, който караше лицето му да изглежда по-дебело, и вечно присвит десен клепач. Предполагаше, че му е останал от дългото взиране в плановете. Но нямаше нужда от монокъл. Тея неща изглеждаха направо идиотски.
Пристъпи към пазача.
— Решетъчната опора на агремана е съвсем лиминална!
Мъжът примигна насреща му.
— Стига си седял така! — възкликна Уейн и махна с ръка към стените на склада. — Не виждаш ли, че моностилните лемнискати започват да се огъват? Само след минута може да стане същински атламбаш!
— Какво… — започна пазачът. — Аз пък какво да…
— Моля ти се — прекъсна го Уейн, избута го настрани, без да срещне никакво съпротивление, и отвори вратата.
Завари именно човекът, когото Уакс беше описал. Това определено беше Телсин. Тъмна коса, яко, набито тяло. Почти като някоя жена от Дивите земи. Беше виждал нейни еванотипи навсякъде из имението. Сега изглеждаше много по-възрастна. Задържането в плен често се отразяваше така.
Страннокракият и дебеловратият седяха до масата ѝ, и се обърнаха с досада към него, когато влезе.
„А сега“, помисли си Уейн, като се съсредоточи върху страннокракия, „е време за истинското изпитание.“
— Имаме сериозен проблем — започна Уейн. — Отидох да проверя здравината на конструкцията и кароналите са съвсем купесто-слоести! Ако не предприемем мерки веднага, ще се стигне до пълна зимелолагния!
Очилатият мъж погледна към Уейн, примигна веднъж и каза:
— Естествено, че ще предприемем, идиот такъв. Но какви точно?
Уейн потисна усмивката си и я прибра в джоба си за по-късна употреба. Опитът му сочеше, че колкото по-умен беше един човек, толкова по-голяма вероятност имаше да се престори, че знае повече, отколкото в действителност знае. Също както най-пияният тип в кръчмата винаги беше най-сигурен, че ще се справи с още една халба. Страннокракият по-скоро би продал собствената си баба за нечия табуретка, вместо да признае, че няма представа за какво му се говори.
— Бързо — подкани го Уейн с нетърпелив жест. — Трябва да го задържим, докато аз верженисам храповите подпори! Трябва ми началник, който да следи работата!
Страннокракият въздъхна, но стана и излезе. За щастие, дебеловратият му другар също го последва. Секунди по-късно, дебеловратият вече буташе с всички сили подпорите на корабните понтони, докато страннокракият наблюдаваше. Малко по-късно дойдоха да помагат и няколко пазачи.
Иззад Уейн се разнесе тихо тупване, което означаваше, че Уакс се е разправил с пазача до вратата. При нормални обстоятелства, Уакс би се почувствал пренебрегнат, тъй като не му се беше удал случай да фрасне никого. Но този път бе имал възможността да накара група глупаци да прекарат няколко часа в подпиране на няколко дървени талпи с идеята, че пречат на кораба да се прекатури.
Това все пак го компенсираше достатъчно.
— Моля.
Създанието говореше с необичаен акцент, но гласът беше безсъмнено човешки. Мараси дишаше рязко, на пресекулки, без да откъсва поглед от ръката, която се протягаше към нея. Човешка ръка.
Устни, които не мърдаха… Лъскава кожа… Това не беше лице, а маска. Не беше открила някакво ужасяващо същество, а човек с дървена маска — очите бяха така тъмни, понеже всъщност бяха дупки. А онова, което беше взела за козина, представляваше дебели одеяла, увити около раменете на човека.