Оковите на скръбта

— Хората обичат да говорят за онова време — каза МеЛаан. — За времето на Лорд Мъглороден, веднага след Катацендъра. Говорят за него с тих, благоговеен тон, сякаш е било някаква легендарна епоха.

— Но то наистина е било — каза Мараси. — Съветникът на боговете, Хамънд, Алриан Ладриан. Те създали нов свят.

— Да, да — отвърна МеЛаан. — Но освен това се препираха като деца и всеки имаше различна представа за това как трябва да изглежда този „нов свят“. Проблемите ви сега се дължат до голяма степен на това, че не им пукаше за селищата извън Елъндел. Основателите бяха хора от големите градове и мислеха именно като такива. Питаш за тенденциите, през които е минало обществото? Искаш ли да знаеш какво видях? Че хората са си хора. Покварата да го вземе, дори кандра се държат така, макар и по своя си начин. Животът тогава беше същият като сега — само дето вече продават по-вкусна храна по уличните сергии.

Мараси обмисли отговора ѝ, после се върна към работата си на бюрото. Все пак ѝ се искаше да поразпита някои кандра — но може би такива, които бяха… по-склонни към размисъл от МеЛаан.

В едно от чекмеджетата откри тефтер, който съдържаше някои от скиците и наблюденията на Айрич във връзка с кораба, надраскани с нестабилна ръка и придружени от карта на района. Колкото повече неща разбираше за него, толкова по-сигурна беше, че от Котерията не бяха построили този кораб. Те не само го поправяха, а и го изучаваха.

Прибра тефтера в чантата си. „Ето, много си е удобна“, помисли си. След това отиде да провери другата врата на стаята. Не ѝ се искаше някой дърводелец да влезе вътре изведнъж. Открехна я и надникна в непрогледната тъма от другата страна, и в носа я удари мощна воня, която ѝ напомни на бедняшките квартали — немити тела, мръсотия и кал. Намръщи се и отвори вратата по-широко.