Виелица на сенките [bg]

Всеки кошмар си има своя цел. Един се промъква, за да плаши и да пие от кладенеца на страха на своята жертва, друг всъщност е само ехо на съвестта на спящия, трети ще разчопли стари рани, четвърти ще пробуди съмнения и нерешителност, пети ще те накара да се побъркаш или да се самоубиеш, шести…

Ярък. Ослепителен. Лъчезарен. Нереален. Потресаващ. Искрящ. Блестящ сняг. Покрил като дебело пухено одеяло пустите улици на Авендум, той потръпва под лъчите на безобидното декемврийско слънце. Снегът хрупа, а милиарди красиви, идеално правилни снежинки умират под стъпките ми. Вървя по пустите улици, вслушвайки се в това хрупане. Опитвам се да чуя и нещо друго, но градът или спи, или се е притаил в очакване на идващия и мълчаливо чака. Във Вътрешния град на Авендум също няма никой, дори неизменните и падащи си по златото стражници, които пазят мира на богатите в тази част на града, ги няма. Снежното одеяло изглежда абсолютно недокоснато, сякаш цяла седмица никой не се е осмелил да стъпи на него. Правя няколко завоя, напускам главната улица, минавам два квартала, където къщите са покрити със сняг, и се оказвам на също така пуст площад. На около триста ярда от мен величествено се извисява прекрасната кула на Ордена. Сега е зима и кулата изглежда като изсечена от масивен блок светлосин лед. Още един от многото фокуси на Ордена, благодарение на който всеки нов сезон камъните, от които е изградена постройката, изглеждат ту ледени, ту дървени, ту огнени.

Между мен и кулата стои фигура, наметната със сив плащ. Непознатият сваля качулката и аз го разпознавам. Веднъж вече съм имал удоволствието да се срещна с този човек. Човек? Не, всъщност вампир. Бледо, безкръвно лице, тънки посинели устни, кестенява коса. Сив разкъсан плащ, груба риза от небоядисана вълна. На гърдите има дебела сребърна верига, опушеният кристал с продълговата форма искри на слънцето не по-лошо от голям диамант или сълза на дракон. Човекът небрежно държи в ръцете си кора. Той не заплашва, няма и нужда от това, а върхът на причудливото му копие гледа към небето.

Спирам, взирайки се в безучастните очи на Сивия. Мълчим. Не знам колко време минава, но никой от нас не иска да наруши проточилото се мълчание.

Внезапно тънка димна пелена покрива слънчевия диск и буквално за няколко секунди синьото небе се сменя с ниски сиви облаци. Нещо бяло и миниатюрно безшумно падна между нас. Снежинка. Веднага от облака я последват и други. Те падат в абсолютна тишина и безветрие. Светът помръкна, зимният здрач със скоростта на лека кавалерия обхвана града.