Смъртта на царете [bg]

— Знам кой е. Аз съм собственикът на тази къща. Отвори вратата или ще те убия.

— Убий ме, но няма да влезеш! — изръмжа робът; продължаваше да се дърпа.

Пое си въздух, за да извика за помощ, и Юлий внезапно се усмихна на смелостта му. Без да каже и дума повече, бръкна през решетките с другата си ръка и взе ключовете от пояса му. Вратарят изпъшка сърдито, а Юлий подсвирна на хората си да се приближат.

— Дръжте го и гледайте да не вика. Трябват ми и двете ръце, за да отключа и да вдигна резето Не го наранявайте. Той е смел човек.

— Помощ! — успя да извика вратарят, преди тежките ръце на Кир да затиснат устата му.

Юлий пъхна ключа в ключалката и се усмихна, щом го чу да прещраква. Вдигна резето и портата се отвори. Двама стражи дотичаха с трополене в двора, вдигнали мечовете си.

Хората на Юлий бързо се хвърлиха да ги обезоръжат. Щом видяха колко много са противниците им, стражите хвърлиха мечовете си. Вратарят обаче не се предаваше — дори се опита да ухапе Кир по ръката и получи силна плесница.

— Вържете ги и претърсете навсякъде. Не проливайте кръв — заповяда Юлий и загледа хладнокръвно как хората му се пръскат по двойки, за да претърсят къщата, която познаваше толкова добре.

Тя почти не се беше променила. Фонтанът си беше същият. Антонид беше оставил градините във вида, в който ги беше заварил. Юлий видя мястото, където беше целунал Александрия — можеше без водач да отиде до нейната стая в отделението за роби. Лесно беше да си представи как Марий реве от смях — невидим някъде; в този миг би дал много, за да види отново едрия мъж. Тъгата на спомена го притисна внезапно.

Не познаваше никого от слугите и робите, които неговите хора изведоха и вързаха на двора, като действаха с развеселена бързина. Един-двама от легионерите му бяха получили драскотини по лицата в резултат на съпротивата им, но Юлий с удоволствие видя, че никой от заловените не е пострадал. Знаеше, че ако иска да постигне успех пред съда и да възстанови правото си върху дома като единствен жив наследник, е много важно това да се направи по мирен път. Магистратите бяха благородното съсловие и всякакви истории за кръвопролитие в центъра на града щяха да ги настроят против него още от самото начало.

Всичко стана много бързо и без никакви излишни разговори; хората му извлякоха пленените на улицата, най-накрая избутаха и вратаря. Устата му беше вързана и той не можеше да вика, но продължаваше да им мята гневни погледи. Юлий лично затвори портата и я заключи с ключа, който беше взел от пояса на вратаря, като при това му намигна. Вратарят го изгледа вбесено.

Мъжете се строиха пред него в две редици по петима. Не бяха достатъчни, за да удържат дома при атака, и се налагаше да прати двама от тях в имението, за да доведат петдесет от най-добрите му бойци. Добре беше да планира процеса, но онзи, който владееше дома, щеше да има неоспоримо предимство, а Юлий беше решен да не го загуби, когато Антонид се върне.