Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Все още усмихнат, Юлий влезе в къщата. Тубрук остана сам на двора. С крайчеца на окото си долови леко помръдване край конюшнята и въздъхна. Момчето пак шпионираше, може би разтревожено, че ще му отнемат коня — единствената заплаха, която оказваше някакво въздействие върху него.
Юлий седеше мълчаливо в стаята на майка си и наблюдаваше как една робиня я маже с помади и бои, които донякъде скриваха лошото й състояние. Фактът, че беше позволила той да я види без тези разкрасителни средства, го притесняваше толкова, колкото и видът й — беше невероятно отслабнала и в ужасно състояние. Толкова време си беше обещавал, че ще разкрие пред нея колко добре разбира болестта й, че ще намери някакво дружелюбно отношение помежду им, каквото имаше в детството му. Сега, когато моментът беше дошъл, не знаеше откъде да започне. Почти не познаваше жената, седяща пред огледалото. Бузите й бяха хлътнали като тъмни ями — съпротивляваха се на нанасяните от робинята гримове и упорито изпъкваха под светлите цветове като сянката на тегнещата над нея смърт. Тъмните й очи бяха безжизнени и уморени, а ръцете й — толкова слаби, че той премигна болезнено, впил очи в тях.
Поне го беше познала. Беше го посрещнала със сълзи в очите и слаба прегръдка, на която той беше отвърнал безкрайно внимателно — усещаше, че би могъл да счупи крехкото нещо, в което се беше превърнала майка му. Дори и тогава обаче тя изохка леко и Юлий усети пристъп на вина.
Когато робинята прибра гримовете в елегантно украсено сандъче и излезе с поклон от стаята, Аврелия се обърна към сина си и се опита да се усмихне — кожата й се набръчка като пергамент под дебелия слой фалшиви цветове. Юлий се бореше с чувствата си. Кабера беше казал, че неговото състояние е различно от това на майка му, и той знаеше, че тя никога не е получавала рана като онази, която едва не го беше убила. Въпреки разликата все пак сега двамата най-накрая имаха нещо общо, макар че той за нищо на света не можеше да прехвърли мост през тази зееща пропаст.
— Аз… мислех много за тебе, докато ме нямаше — започна тихо.
Тя не отговори, видимо омаяна от отражението на лицето си в полирания бронз. Дългите й тънки пръсти се вдигнаха и опипаха гърлото и косата й; тя се обръщаше насам-натам и се мръщеше на себе си.
— Бях ранен в битка и дълго боледувах — продължи Юлий, — а след това ме нападнаха странни припадъци. Те… ми напомниха за твоята болест и помислих, че трябва да ти го кажа. Иска ми се да бях по-добър син. И не разбирах какво преживяваш, но когато ми се случи, все едно че пред мене се отвори някакъв прозорец. Съжалявам.
Загледа как треперещите й ръце поглаждат лицето й; с всяка изречена дума движенията им ставаха все по-оживени. Разтревожен за нея, Юлий се понадигна и това я разсея и тя се обърна към него и прошепна:
— Юлий…
Зениците й се бяха разширили и очите й изглеждаха разфокусирани, погледът й се рееше някъде над него.
— Тук съм — отвърна той тъжно; питаше се дали изобщо го е чула.
— Мислех, че си ме изоставил — продължи тя и от гласа й по гърба му полазиха тръпки.
— Не, върнах се — отговори той; в очите му запари тъга.
— Гай добре ли е? Той е толкова своеволно момче — продължи Аврелия, като затвори очи и наведе глава, сякаш за да отдели света от себе си.
— Той е… добре е. Много те обича — отвърна тихо Юлий и вдигна ръка, за да избърше напиращите сълзи.
Аврелия кимна и отново се върна към огледалото си и собственото си отражение в него.
— Радвам се. Ще пратиш ли някоя робиня да се погрижи за мене, скъпи? Ще ми трябва малко грим, мисля, за да се покажа пред домашните.
Юлий кимна и се изправи.
— Ще ти пратя — отговори тихо и излезе от стаята.
Когато сянката на слънчевия часовник на форума отбеляза пладне, Юлий, заобиколен от стражите си, тръгна по огромния площад право към сградата на сената. Докато пресичаше откритото пространство, се порази от промените, настъпили в града след заминаването му. Укрепленията, които Марий беше издигнал покрай стената, бяха махнати, на идване беше видял по улиците само неколцина легионери. Дори и те се държаха спокойно, разхождаха се с любовниците си или бъбреха, събрани на малки групички, без никаква следа от напрежение, каквото беше очаквал. Рим отново беше град, изпълнен с мир. Докато вървеше по плоските сиви улични камъни, той потръпна. Беше довел десетима от войниците си, за да стоят близо до него, докато се намираше тук без броня, облечен в официални дрехи. Подобни предпазни мерки изглеждаха излишни и той не знаеше дали се радва, или съжалява. Битката за стените още не се беше изличила от ума му… сякаш никога не беше заминавал — но наоколо хората се смееха и се шегуваха под бледото зимно слънце, слепи за сцените, които проблясваха в ума му. Видя отново Марий да пада, преживя сблъсъка на черните фигури в нощта, докато войниците на Сула посипаха защитниците, скупчили се около своя пълководец.