Нови римски разкази [bg]

Или:

- Аа, колко се смяхме тогава...

Така, гладен до смърт, си спомня една по една малобройните богати трапези, на които е присъствал през живота си.

Да, не точно тип като Паолино бих поискал да ме придружи вечерта на Бефана33 на Пиаца Навона34, но намерих само него. Онази вечер отидох на Пиаца Навона, за разлика от повечето, не за да вдигам шум, а с определена цел. Йоле ме беше напуснала без причина, не успях да я намеря нито у тях, нито при фризьора, където беше маникюристка, и понеже все ми се изплъзваше, а знаех, че онази вечер ще отиде на Пиаца Навона, бях решил да я потърся там, да я срещна очи в очи и дори да я засрамя. Да, защото аз не съм като Паолино и се смея само когато наистина има защо, а това рядко ми се случва. За мен животът е нещо сериозно, аз държа на достойнството. С две думи, ако една жена вече не ме обича, нека ми го каже ясно и разбрано, а не да усуква, да ме отбягва и да ме принуждава да я дебна. Затова предупредих Паолино още докато бяхме на Пиаца Дзанардели:

- Знаеш защо тази вечер отивам на Пиаца Навона. Не да вилнея и да вдигам врява. Затова не ме дразни с твоя смях.

- Че кой се смее? - попита той, като вече се смееше със зачервено лице и очи пълни със сълзи.

- Ти, смееш се - отвърнах строго, - зарежи!

Той стана сериозен, но с видимо усилие; така се насочихме към площада.

С пристигането там веднага разбрах грешката си: преди всичко беше безсмислено да търся Йоле в онази тълпа, а освен това доведох и Паолино. Още на първата сергия той поиска да си купи свирка с просташки звук и сламена шапка с тръбичка и помпичка: натиснеш ли я, на върха се надига пружинка. Попитах го раздразнено:

- Какво е това желание да се правиш на палячо?

А той, прививайки се от смях, едва изрече:

- Хей, Бефана е една-единствена през цялата година.

Точно тогава, виж каква случайност, забелязах Йоле пред стрелбището, съвсем близо до централния фонтан. Подканих Паолино:

- Слушай, зарежи смеха.

И се приближих.

Йоле е платинена блондинка, както сега е на мода, с мъртвешко лице, заради бледата пудра, безцветните устни и очите, целите гримирани в черно. Облечена в червено палто, тя се притискаше към един американец, когото бях виждал, някой си Рикардо. Отдавна подозирах, че е главната причина за студенината и. Той беше с късо яке на зелени и черни карета, червенокос, късо подстриган а ла Марлон Брандо и с кожено кепе. Едър младеж, особено в сравнение с мен -аз съм по-скоро дребен и му стигам до гърдите. Но имаше сериозен недостатък: устата му приличаше на безформена рана и докато говореше, пръскаше слюнка право в лицето на събеседника.

Беше прегърнал пушката и заел поза - единият крак напред, лице върху приклада и око във визьора; Йоле, като примерно момиче с предпочитания към силни мъже, му се възхищаваше, докато той стреляше по тенекиена мечка, която тича през тенекиена гора, преследвана от тенекиено куче, и постоянно улучваше в целта толкова точно и бързо, че мечката не успяваше да се прекатури. Отличен стрелец, не споря, но аз имах друга задача, а не да се любувам на неговите умения. Приближих се сериозен и дръпнах Йоле за ръкава: