Светлина в пукнатините [bg]

Не каза, че е следвало въобще да не попада на тази информация. Тя обаче бе попаднала на нея. Да, знанието бе сила, но можеше да бъде и експлозив.

— Овладяхме ситуацията — рече Франкьор, — преди да е казала на някого.

— Но тя вече беше казала — изтъкна събеседникът му. — Имахме късмет, че е отишла при началника си, а той на свой ред дойде при нас. На косъм се разминахме с истинска катастрофа.

Изборът на тази дума се стори интересен на Франкьор и някак ироничен, като се имаше предвид какво предстоеше да се случи.

— Сигурни ли сме, че не е казала на никой друг?

— Досега щеше да се е разбрало — предположи Франкьор.

— Това не звучи особено успокоително.

— Нямала е ясна представа на какво точно е попаднала — обясни главният комисар.

— Не, Силвен. Имала е представа, но някак не е можела да повярва.

Вместо гняв на лицето на събеседника му бе изписано задоволство. Самият той усети трепет на въодушевление.

Разчитаха на две неща: способността си да прикрият случващото се и надеждата, че дори да ги разобличат, хората ще сметнат плана им за немислим. Невероятен.

— Файловете на Одри Вилньов бяха изтрити незабавно, колата й бе разчистена, а домът й — претърсен — увери Франкьор мъжа срещу себе си. — Дори най-бегло уличаващите следи бяха отстранени.

— С изключение на самата нея. Тялото й бе открито. Тесие и хората му не са улучили водата. Сложна задача, не мислите ли? Особено като се има предвид колко е голяма мишената. Да се чуди човек колко ли е добър прицелът им?

Франкьор се озърна. Бяха сами в залата на ресторанта, ако не се броеше групичката телохранители пред вратата. Никой не ги виждаше. Никой не записваше разговора им. Никой не ги подслушваше. И все пак Франкьор понижи глас. Не шепнеше — твърде много би приличало на заговор, но се постара да бъде още по-дискретен.

— Това се оказа най-доброто развитие на ситуацията — рече главният комисар. — Все още го водят като самоубийство, но фактът, че трупът й бе намерен под моста, даде възможност на Тесие и хората му също да слязат там. Без никой да им задава въпроси. Беше благословия.

Събеседникът на Франкьор повдигна вежди и се усмихна.

Изражението му бе привлекателно и някак момчешко. В лицето му имаше точно толкова характер и нужното количество недостатъци, за да изглежда искрено. В гласа му се долавяше някаква грубовата нотка и думите му никога не звучаха повърхностно. Костюмите, макар и шити по поръчка, му стояха съвсем малко не по мярка, а това го караше да изглежда едновременно като директор и човек от народа.

Един от нас за всички нас.

Малко бяха хората, на които Силвен Франкьор се възхищаваше. Рядкост бяха тези, които не предизвикваха у него незабавно и силно отвращение. И този човек бе един от тях. Познаваха се от повече от трийсет години. Запознали се бяха още като младежи и всеки от тях се бе издигнал в професията си.

Събеседникът на Франкьор разчупи топлото хлебче надве и го намаза с масло.