Вещерите от Сарамир

Имаше чувството, че е била лишена от нещо красиво, все едно любимият човек й бе изневерил. Погледна през рамо, ала преградата отново бе станала невидима. За секунда й се прииска да захвърли всичко и да се върне там, да потъне в прекрасното сияние, вместо да се измъчва от жестокия студ и глад. После обърна глава и продължи напред, а Маската на лицето й започна да охладнява.

С течение на времето бе развила навика да си мърмори под носа, несъзнателна реакция на потискащата самота на пътешествието си. Като цяло монологът й беше несвързан и безсмислен, ала част от него засягаше състоянието й — тя не спираше да си натяква, че е Различна и представлява опасност за другите, че ще остане тук, в пустошта, където няма да нарани никого и където никой няма да страни от нея. Понякога говореше на баща си и брат си, като че ли те бяха до нея, а друг път си представяше голям глиган, който се движи наблизо, ала все се изплъзва от погледа й, и присъствието му я успокояваше.

Изтощението и гладът даваха сили на тези фантазии, те се бяха закрепили в замъгленото й съзнание и оказваха да си тръгнат оттам. Те я подтикваха да не спира, когато издръжливостта й беше на път да рухне, и те щяха да я карат да продължи да върви, докато се строполеше на земята и умреше, ако не беше открила манастира.

За първи път го зърна между два планински склона на юг. Добре че денят беше ясен, защото в противен случай рискуваше изобщо да не го забележи; ала въздухът беше студен и прозрачен като кристал, а очите й не бяха загубили остротата си. Бе погребан в планините на около километър или два, а голямата му фасада се подаваше между заобикалящите го скали, масивна и безжизнена. От това разстояние й беше трудно да различи други подробности, ала тесният каменен мост, който се извиваше над дълбоката клисура пред входа му, веднага й направи впечатление. Точно натам трябваше да се насочи, ако искаше да влезе в сградата.

Отне й почти цял ден да намери пътеката, водеща до манастира, която се оказа редица от широки, стръмни каменни стъпала, издълбани в каменната кожа на възвишенията. Огромните й размери изпълниха Кайку със страхопочитание, пробивайки пелената на изтощението, която бе забулила съзнанието й. Стъпалата бяха издълбани преди столетия, ръбовете им се ронеха и бяха загладени от времето; ако Чаросплетниците наистина обитаваха това място, трябва да са живели тук далеч преди да построят манастира, защото стълбата явно беше по-древна от тях. От двете й страни се издигаха покрити със сняг статуи, разположени на пиедестали, ала когато момичето разчисти снега от повърхността им, откри, че са покрити с мъх и обезобразени от стихиите, поради което не можеше да определи какво точно са представлявали. Безкрайните стъпала изцедиха и последните сили, които й бяха останали, и тя почти бе заспала права малко преди края й.

Промяната в ритъма на стъпките й я извади от дрямката й, Кайку отвори очи и видя, че се намира на тясна пътечка, водеща до неголям стражеви пост, кацнал на скалистия склон. Той представляваше няколко постройки от тухли и камък, свързани с лъкатушещи проходи, издълбани в снагата на планината. Съоръженията бяха порутени и изглежда бяха отдавна изоставени, а капаците на прозорците им скърцаха под напора на ледения вятър. Грозни и опростени, те приличаха на къщите в Чайм, само дето изглеждаха по-солидни. Малко по-нагоре започваше мостът — здрава, лишена от каквато и да е украса конструкция, която се протягаше над широкия ров, в чиито мрачни дълбини бяха покрити с дебел слой сняг. Не се забелязваха никакви признаци на живот.