Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
— Какво значение има? — Алена говореше толкова тихо, че Коул трябваше да напрегне слуха си, за да разбира думите й. — Беше една от най-хубавите ми рокли. Мисис Хоутърн ми помогна да си я купя. — Гласът й пресекна и тя се обърна, хълцайки. — Исках да се гордееш с мен. Със собствени сили, без твоя помощ исках да се явя така пред теб.
Коул се беше примирил с истериите на Роберта и те бяха станали постоянна съставна част от живота му с нея, но гледайки сълзите на тази крехка, малка жена, той се чувстваше несигурен и безпомощен. „И сега, какво? — мисълта прониза мозъка му. — Кажи й нещо, за да я разсееш. Всичко друго би било по-добро от тези сълзи.“
— Какво виждат очите ми? — каза той шеговито и успокоително. — Това ли е същият човек, който в разгара на войната ме измъкна от реката и ме спаси от удавяне? Това ли е същият Ал, който сега пролива сълзи за една изгорена рокля?
Алена го погледна право в очите и в същия миг Коул разбра каква грешка е допуснал.
— Аз бях младо момиче с коси до кръста. Бях възпитана в добро семейство, като истинска дама. — Алена си пое дълбоко въздух, за да се справи с дълбоката болка в душата си. — Всички са мъртви. Последна погребах майка си. След това трябваше да отрежа хубавата си коса и да си нацапам лицето. Трябваше да ходя във вонящи дрехи, да говоря и да се бия като някакъв нехранимайко. И през всичкото това време трябваше да слушам приказките ти, че имам належаща нужда от баня. А и без това се чувствах толкова мръсна, че ми идеше да умра.
Алена се наведе над Коул и го погледна в очите.
— Не разбираш ли? Все още ли не го знаеш? Никога не е имало Ал! Това бях аз. Винаги съм била Алена. Ал никога не го е имало! — При тези думи тя се разплака неудържимо, грабна изгорената рокля и избяга от стаята.
Коул остана сам. Мълчанието легна тежко върху него.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Роклята не можеше да бъде поправена, но Алена бързо се съвзе от загубата. Когато настъпи нощта, тя вече дотолкова се беше успокоила, че можа да се огледа в стаята. За първи път забеляза, че в нейно отсъствие към досегашната мебелировка отново са добавени няколко предмета, без тя да е изразявала подобно желание. Първо беше голямото огледало, после — хубавият часовник над камината, а сега — едно меко, тапицирано в зелено кресло и персийски килим. Това беше също толкова неразбираемо, колкото и дупките от изгорено върху вечерната рокля.
През нощта премина силна буря, която смъкна последните есенни листа от дърветата. Дъждът течеше на струи по стъклата на прозорците, а нощното небе се разсипваше от светкавици. Но колкото бързо беше избухнала бурята, толкова бързо и отмина. Настъпи дълбока тишина.
На Алена й се стори, че чува неспокойните стъпки на Коул в кабинета му, но след известно време стихна и този шум. Тогава тя угаси лампата и скоро потъна в сън. По-късно през нощта стреснато се събуди. Кучето тихо скимтеше в коридора пред вратата й, а някъде долу откъм задната част на къщата й се стори, че долавя призрачно дращене и тътрене на крака.
Алена събра всичкия си кураж, запали клечка кибрит и нахлузи домашната си роба. Предпазливо отвори вратата на стаята и надникна в коридора. Солджър Бой седеше пред стаята на Роберта и само хвърли кратък поглед към нея. След това започна да драска с лапа по вратата, издавайки леко скимтене, като че ли на всяка цена искаше да влезе в стаята.
— Хайде, ела, Солджър — повика го тихо Алена. — Там няма никой.
Солджър изръмжа леко, сякаш не беше на същото мнение. Тогава Алена превъзмогна тревогата си и блъсна вратата към бившата спалня на Роберта. Кучето профуча покрай нея и взе да души из стаята, след това внезапно застана неподвижно с наведена глава и започна да се ослушва.
Алена се огледа. Както винаги всичко беше на мястото си, само прозорецът беше широко отворен. Завесите се издуваха от нощния вятър и плющяха. Убедена, че е открила причината за цялата суматоха, Алена дълбоко въздъхна с облекчение.
Тя повика Солджър, защото искаше колкото се може по-бързо да напусне стаята на Роберта, но кучето не искаше да я чуе. Душейки и скимтейки, то клекна пред част от стената, която беше облицована с квадратни плочки от огледално стъкло. Тази огледална стена беше обрамчена с драперия от червено кадифе. Кучето стоеше като заковано пред нея и се бе втренчило в отражението си, сякаш бе открило нов представител на своята раса.
— Марш навън, Солджър! — скара му се Алена. — Веднага излизай оттук!
Кучето подви опашка и с нежелание се запъти към вратата. Алена си легна отново, но трябваше да мине много време, преди да се успокои и отново да заспи.