Портата на Птолемей

— Но с цялото ми уважение — осмелих се да кажа — вие сте само седем и…

— Най-трудното вече е направено, Бартимеус. — Факарл приглади сакото си. — От мен. Отне ми години да подмамя Мейкпийс към съдбата му. Амбицията му винаги е била трудно осъществима, но чак след появата на Хонориус в костите на Гладстон, разбрах как най-добре да го използвам. Слабостта на Мейкпийс беше в егоцентричното му желание за нещо ново, за безразсъдно творческо действие. След Хонориус, той и Хопкинс се заинтересуваха от призоваването на дух в живо тяло. Аз ги окуражих чрез хитри инсинуации. С течение на времето Хопкинс пожела да е доброволец за експеримента, а аз бях призованият джин. След това нещата бяха лесни. Унищожих съзнанието на Хопкинс, но скрих това от Мейкпийс. Сега той също жертва себе си и няколко от приятелите си.

— Сега сме седем — рече Нуда — но скоро можем да получим подкрепление. Трябват ни единствено човешки съдове.

— И благодарение на Мейкпийс имаме много — добави Факарл.

Голямото същество изглеждаше изненадано.

— Как така?

— Цялото правителство лежи в една съседна зала, със запушени усти, завързани и готови. Ти погълна паметта на магьосника, господарю Нуда. Едва ли си спомняш.

Нуда се изсмя диво и с това събори един стол наблизо.

— Вярно, изядох я — няма смисъл от човешките мозъци… Значи — всичко е наред! Същностите ни са защитени! Нищо не ни обвързва! Скоро ще се скитаме със стотици по света и ще се храним, храним, храним с хората му!

Е, аз май не съм си и мислел, че това ще е просто с цел туризъм. Наблюдавах Кити и Мандрейк; почти бяха стигнали до вратата.

— Един въпрос — казах. — След като всичкото това убиване приключи, как ще се върнете обратно?

— Обратно? — рече Нуда.

Факарл повтори като ехо.

— Какво искаш да кажеш с това обратно?

— Ами… — Пирамидата от слуз се опита да вдигне рамене с оскъден успех. — Обратно, на Другото място. Когато ви омръзне тук.

— Това не влиза в плана, малък джине. — Главата на Нуда изведнъж се завъртя към мен. — Светът е голям. Той е разнообразен. Сега той е наш.

— Ама…

— Нашата омраза се трупа от толкова дълго, че не може да бъде излекувана дори на Другото място. Помисли за собствените си преживявания. И за теб трябва да е същото. — Внезапен писък. Нуда се разтресе объркано на стола си, разцепвайки облегалката през средата. — Какви са тези безредици?

Факарл се ухили.

— Господарят на Бартимеус, предполагам.

Викове, писъци… Естествено, с некомпетентността, която беше негова лична запазена марка, Мандрейк не бе стигнал до вратата. Вместо това той и Кити бяха заловени от тялото на Дженкинс, което започваше да се движи с известна координация. Очевидно духът вътре се учеше бързо.

В гласа на Нуда имаше интерес.

— Доведете го тук.

Това отне известно време, понеже краката на Дженкинс още не можеха да се сгъват в коленете. Но най-накрая две чорлави човешки същества застанаха пред златния стол, хванати за вратовете от ръцете на Дженкинс. И Мандрейк, и Кити изглеждаха изтормозени и сразени. Отпуснати рамене, разкъсани дрехи; сакото на Кити бе прогорено. Незабелязано слузестата пирамида изпусна лека, кратка въздишка.