Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
— Вие сте наши гости, налейте си вода преди нас.
И жрецът му каза:
— Слез в кладенеца, ти и твоите хора, и налей вода за конете ни.
А край кладенеца имаше зеленясали дълги корита, които пастирите пълнеха с вода.
И пастирите погледнаха оногурите, окичени с оръжие, огледаха жребците им — зверове, които цвилеха, играеха под ездачите и хапеха юздите, защото подушиха водата. И най-старият пастир каза на своите:
— Хайде, елате, те са наши гости.
И кутригурите пастири вадеха вода, но не пееха. Когато свършиха и излязоха от пещерата на кладенеца, оногури и кутригури не си говореха. И Аспарух почувства, че двете племена са разделени. И не племената се разделиха едно от друго, а пастирите се деляха от ловците — и се търпяха, но помежду им нямаше не само любов, но и добра воля.
И после оногурите конници минаха през смълчаното село на орачите кутригури. А жените влизаха в колибите и само кучетата с лай изпровождаха конниците.
И нощно време Аспарух отново не успяваше да заспи. И каза на жреца:
— Аз ще яздя напред и нощно време, вие ме следвайте.
А жрецът каза:
— Всички ще яздим до тебе. Отдавна не съм спал в седлото.
Само евреинът изохка, но жрецът се направи, че не го чува, защото винаги гледаше край него, все едно че е стъклен.
И Аспарух почна да язди, за да се измори. Дори когато другите спираха, за да се отъркалят конете и да изядат няколко шепи зоб, той сменяше коня си и отиваше на лов. А хората ядяха само това, което носеха в походни торби или убиваха по пътя — ще рече, сушено месо и някоя и друга дропла и яребица. Когато убиеха повече птици, изкормяха ги и ги пълнеха с конски косми, така че траеха по няколко дни. Но Аспарух продължаваше да яде пепел.
И от бързане конниците дори не сваляха седлата от потните коне, за да не настинат, а като знаеха, че за Аспарух конят е свещено животно, гледаха скритом да отворят някоя жила на конете и да се напият с кръв.
И Аспарух ходеше на лов не само за да убива, а за да остане сам. И степта вече не беше дива и пуста — в нея се виждаха поселища и развалини.
Това бяха развалини чудновати, различни от развалините, които Аспарух познаваше край Фанагория. Във Фанагория подир разрушените зидове и постройки оставаха изпочупени бели камъни — като кости след мъртвец, та развалините, измити от дъжда и пометени от ветровете, приличаха на купчини бели кости. А тук, в степта, крепостните стени и хорските домове бяха изградени от пръст, от кирпичи, сушени на слънце, та дъждовете ги размиваха като всяка суха глина. И сърцето се свиваше, като търсеше в техните неясни очертания нещо познато — чертата на покрив или на кула. И ако развалините край Фанагория приличаха на скелети, то развалините сред степта приличаха на сенки на мъртъвци, наметнати със савани, излинели от времето. И призраците от земя се вдигаха над земята, която ги беше родила. Да, край Фанагория след телата оставаха кости, а тук оставаше духът, направен от земя.
И ако се свечеряваше, Аспарух бързаше да се отдалечи от тези тълпи сенки, които едва се надигаха, паднали на колене или по очи върху степта. И се връщаше при другите.
А нощем яздеха не по звездите на Седемте, както болгарите наричаха Голямата мечка, ами като следваха звездите на стражевите могили — защото вървяха по пътя на керваните от север на юг. И когато паднеше мъгла, първият конник пееше тъжна и бавна песен за някакъв приказен богатир. И когато друг конник го сменеше, продължаваше безкрайната песен; и така се сменяха певците, а не песента. И Аспарух си мислеше къде ли се белееха костите на богатира и колко все едно му е дали пеят за него, или го ругаят, щом вече го няма на света.
А умората го унасяше и той започна да заспива на седлото. И то не беше сън, но някакъв унес. Защото дори не успяваше да заспи цялото му тяло, тъй като ръцете и нозете направляваха коня, а умът му сякаш се отдалечаваше от него и възседнал някакъв кон — птица, яздеше напред и повтаряше едно и също предупреждение: „Не заспивай! Не заспивай!“ А после пееше с гласа на първия конник: „Небето е навсякъде, небето е навсякъде, няма да избягаш, няма да избягаш.“
Само Севар не пееше, а избиваше искри с огнивото си и конниците вървяха подир искрите. И тогава, като не чуваме човешки глас, Аспарух спеше с отворени очи и не сънуваше.