Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Единият камък върху другия.
— Стъпете на тях, Сташка. Ще ви вдигна и извинявайте много, но ще ви промуша през дупката с краката напред.
За пръв и последен път я държах в ръцете си. Встрани гореше забодената в боклуците предпоследна наша свещ. Усещах през роклята топлите й заоблени крака. Сетне, когато те изчезнаха в отвора, твърдите й кръгли гърди.
Пред очите ми в полумрака бяха нейните очи, кичурче от косата й гъделичкаше слепоочието ми.
— Стъпихте ли?
— Май стъпих — шепнешком ми отвърна тя.
Отидох да взема светлинката, поех живото пламъче в ръка и тръгнах към отвора. Внезапно дочух сподавен вик на ужас. Озърнах се. Срутването горе зад гърба ми заплашително се огъваше. Тогава хукнах, мушнах свещта в ръката й:
— Дръпнете се.
Сигурно така скачат лъвовете в цирка през огнения кръг. Във всеки случай аз почти прелетях през отвора, приземих се на четири крака и… море от пламъци сякаш обхвана главата ми, сипна се на огненозелени искри.
— Жив ли сте?
— Жив съм. Само че като че ли си навехнах малко ръката.
Като по уговорка погледнахме през пролуката и се ужасихме. Долната плоча се бе провиснала. Очевидно я затискаха горните две. Едва я крепяха. Ако хвърлехме камък по нея или нещо друго, дори сякаш само да покашляхме или да викнем, всичко това щеше да рухне надолу, като премазва и избива всичко живо. Пътят обратно бе отрязан. Дори нарочно да предизвикахме тази лавина, не се знаеше дали тя не би затрупала отвора, през който бяхме влезли тук. А къде бяхме влезли? Обиколихме околовръст същото подземие, същото „страшно яйце“, само че без изход, със съвсем съборени стълби. Никаква пролука. Не, имаше също такъв отвор, само че двойно по-малък и без решетка. Значи, нямаше как да го разширим.
Освен това имаше една слаба надежда — малко прозорче над нас с размери на длан. Наистина то не беше тъмно. Провиждаше се слабо петно светлина, дневна светлина, която падаше някъде отвисоко и осветяваше дори някаква достойна за съжаление тревичка, поникнала очевидно в дъното на някакъв кладенец или просто на яма, в която излизаше прозорчето.
Капнали, насядахме право на плочите и откровено казано, толкова паднахме духом, че се оклюмахме съвсем. Това бе наистина краят.
Наистина слаба утеха бе за нас, че те, ако наистина съществуваха, не знаеха за съществуването на съседните помещения и че поради това не се задушихме, не бяхме още мъртви, погребани от срутването.
Нашата сполука означаваше само по-бавна смърт. Ако моите кошмари съдържаха поне зрънце истина — значи, скритото тук от разни хора ще има вече четирима вардачи.
— Нищо, нищо, Сташка — промълвих аз. — Няма да се предаваме. Все ще измислим как да се измъкнем. В края на краищата ще изгорим на свещта нещо от дрехите си. Нима не ще забележат поне струйката дим? Ще ни намерят, ще видиш.
— Не ме утешавайте — тихо продума тя. — Тук живеят стотици хора, димят стотина комини. Кой ще им обърне внимание?… Не, трябва да бъдем реалисти. Това е краят.
Раменете й затрепериха. Стори ми се, че плаче, че цялата й дребна фигурка е живо въплъщение на отчаянието.
— Не плачи — погалих я по косата. По тази дивна коса с цвят на червено дърво със златист оттенък, която никой на света — най-малко аз — би нарекъл рижа. Пък и тя не бе такава.
— Аз не плача — неочаквано твърдо, дори сухо, може би поради безнадеждността, заяви тя. — Яд ме е за друго.
— За какво?
— Сега вече мога да го кажа. Защото нищо няма да промени.
— Какво има? — прошушнах аз.
— Мъчно ми е, че ти не забеляза. Не забеляза, че почти още от самото начало те обичам…
— Недей — казах аз. — Аз, аз не исках ти да забележиш. Преживял съм толкова много години повече от теб, толкова безсрамно много, че нямам право…
— На всичко имаше право… Много, много те обичам. Все едно ми е, че не си знаел — нали сега знаеш. Все едно ми е, че сме тук и че няма да излезем. Защото сме заедно. Ти и аз. И други вече не ще имаме, дори да се случи непоправимото и да престана да те обичам. Не мисли за друго. Аз съм щастлива.
— Аз съм щастлив, че неволята помогна да чуя думите ти. Никога не бих посмял да ти кажа за любовта си… Макар че бих желал да живееш дълго, дълго, докато съществува този проклет, този благословен свят. Повече от всичко на света бих искал ти да живееш. Много, много те обичам. Леко ми е да ти призная това.
Тя се помести по-близо до мен и отпусна глава на коленете ми.