Хроника на птицата с пружина

— За себе си не съм чак такъв особняк — възразих аз.

— Защо тогава реши, че стълбата просто е изчезнала?

Разтърках с длани лицето си и се опитах да насоча цялото си внимание към разговора с Мая Казахара.

— Ти я изтегли, нали?

— Разбира се, че аз. Не се иска много мозък, за да се досетиш. Аз я изтеглих. Снощи се приближих тихо и изтеглих стълбата.

— Но защо?

— Защо пък не? Знаеш ли колко пъти ходих вчера до вас? Исках да дойдеш с мен на работа. А теб, разбира се, те нямаше. После намерих бележката в кухнята. Чаках, чаках, а ти не се върна. Тогава реших, че вероятно пак си в празната къща. Видях, че капакът на кладенеца е наполовина отворен и е спусната стълба. Но и през ум не ми е минавало, че може да си долу. Реших, че някой майстор или друг е слизал и е оставил стълбата. Колко хора седят на дъното на кладенец, когато решат да мислят?

— Тук си права — съгласих се аз.

— Затова после пак отскочих до вас, но теб отново те нямаше. И тогава ми светна, че може би си долу в кладенеца. Умът ми не го побираше какво търсиш долу, но както вече казах, ти си си особняк. Дойдох при кладенеца и издърпах стълбата. Бях готова да се обзаложа, че това ще те ядоса.

— Е, права си.

— Имаш ли там долу нещо за ядене и пиене?

— Малко вода. Не си донесох храна. Но имам три лимонови бонбона.

— Откога си долу?

— От вчера малко преди обяд.

— Сигурно си гладен.

— Сигурно.

— А не ходиш ли по малка нужда и така нататък?

Сега, след като тя ми спомена, се сетих, че откакто съм слязъл долу, не съм пикал нито веднъж.

— Всъщност не — съобщих аз. — Не ям много, не пия течности.

— Знаеш ли какво, Господин Птицата с пружината. Може и да умреш долу, зависи от настроението ми. Само аз знам, че си там, а ти скрих въжената стълба. Разбираш ли? Ако просто си тръгна, накрая ще умреш. И да крещиш, никой няма да те чуе. Никой няма да се досети, че си на дъното на кладенец. Обзалагам се, никой няма и да забележи, че те няма. Не работиш никъде, жена ти избяга. Накрая вероятно все някой ще се усети, че те няма, и ще съобщи в полицията, но дотогава ти ще бъдеш мъртъв и така и няма да намерят трупа ти.

— Със сигурност си права. Възможно е да умра тук, зависи от настроението ти.

— И как се чувстваш?

— Уплашен — отговорих аз.

— Не ми звучиш уплашен.

Продължавах да търкам бузите си. Това бяха моите ръце и моите бузи. Не ги виждах в мрака, но те пак си бяха тук: тялото ми още съществуваше.

— Защото още не съм го осъзнал — отвърнах.

— Е, аз съм го осъзнала — рече Мая Казахара. — Определено е много по-лесно да убиеш някого, отколкото хората си мислят.

— Вероятно зависи от начина.

— Толкова е лесно! Достатъчно е да те оставя тук. Не се налага да правя нищо. Помисли само, Господин Птицата с пружината. Представи си колко ще се мъчиш, ако умираш постепенно от глад и жажда долу в тъмното. Няма да ти е леко.