Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Мисля, че и ти знаеш, че няма да стане — каза той. — Вече никой не прави услуги, ако няма да спечели нищо в замяна. А залозите растат. Пътечките, както ги наричаш, са толкова сложни, усукани и пресечени, че всеки има нещо за някого, и никой не смее да мръдне, защото не знае кой ще се пропука и кога. Така че мърда само когато се налага, когато залогът е на живот и смърт, и това са единствените залози, с които играем в момента. Така че какво значи твоят личен живот за някого от тях? Какво ги засяга дали ще успееш да задържиш съпруга си, или не? А що се отнася до моята стока, в момента не мога да им предложа нищо в замяна на това — да се опитат да се справят с цяла съдебна клика и да я отстранят от печеливша сделка. Освен това точно в момента момчетата горе няма да го направят на никаква цена. Трябва адски да внимават със съпруга ти, той в момента е в пълна безопасност — след радиопредаването с участието на сестра ми.
— Ти ме помоли да я накарам да говори тогава!
— Знам, Лилиан. И двамата изгубихме. Сега губим и двамата.
— Да — каза тя с все същия тъмен, презрителен поглед, — и двамата.
Именно презрението му доставяше удоволствие; беше странно, непредпазливо, непознато удоволствие от това да знае, че тази жена го вижда такъв, какъвто е, и все пак е пленена от присъствието, останала е и се е отпуснала на стола си, сякаш признава, че е окована.
— Ти си невероятен човек, Джим — каза тя. Гласът й звучеше като проклятие, и все пак беше израз на почит, тя точно това искаше да изрази, а той изпитваше удоволствие от факта, че и двамата живеят във вселена, където проклятието е ценност.
— Знаеш ли — внезапно каза той, — не си права за помощник-месарите като Гонсалес. И от тях има полза. Харесвала ли си някога Франсиско д’Анкония?
— Не мога да го търпя.
— Знаеш ли истинската цел на коктейла, уреден от сеньор Гонсалес тази вечер? Трябваше да отпразнуват договорката да национализират „Д’Анкония мед“ след около месец.
Тя го изгледа, а ъгълчетата на устните й се повдигнаха леко в усмивка.
— Той беше твой приятел, нали?
В гласа й имаше емоция, която той никога не беше усещал преди — емоция, която беше изтръгвал от хората само с измама, но сега за пръв път се дължеше на пълното разбиране на истинската същност на деянието му: беше възхищение. Изведнъж осъзна, че това е била целта на неспокойните му часове, това е удоволствието, което вече се беше отчаял, че някога ще намери — това беше тържеството, което беше искал.
— Да пийнем, Лил — каза той.
Докато наливаше питиетата, той я погледна от другия край на стаята — тя се беше изтегнала отпуснато в креслото си.
— Нека получи развода — каза той. — Но няма да има последната дума. Те ще я имат, помощник-месарите. Сеньор Гонсалес и Къфи Мийгс.
Тя не отговори. Когато той се приближи, тя взе чашата си с безразличен жест. Отпи, но не като на прием, а като самотен пияч в бар — заради физическото усещане от алкохола. Той седна на облегалката на кушетката, неприлично близо до нея, и сръбна от питието си, вгледан в лицето й. След малко попита:
— Какво мисли той за мен?
Въпросът не я учуди.
— Мисли, че си глупак — отговори тя. — Мисли, че животът е твърде кратък, за да забелязва съществуването ти.
— Щеше да го забележи, ако… — той спря.
— … ако го цапардосаш с тояга по главата? Не съм сигурна. По-скоро би се обвинил, че не се е отместил. И все пак това щеше да е единственият ти шанс.
Тя се повдигна и се плъзна още по-надолу в креслото, със стомаха напред, сякаш му предлагаше интимност, която няма нужда от преструвки — или от уважение.
— Това беше първото нещо, което забелязах в него, когато го срещнах — каза тя, — че не го е страх. Изглеждаше така, сякаш беше уверен, че никой от нас не може да му направи каквото и да е, толкова уверен, че дори не осъзнаваше какво изпитва.
— Откога не си го виждала?
— От три месеца. Не съм го виждала от… от дарението насам.
— Аз го видях на една индустриална сбирка преди две седмици. Все още изглежда уверен, дори повече. Сега сякаш го осъзнава — и добави: — Ти се провали, Лилиан.
Тя не отговори. Бутна шапката с опакото на ръката си, тя се търкулна на килима, с перо, увито около нея като въпросителна.
— Помня първия път, когато видях завода му — каза тя. — Заводът! Не можеш да си представиш какво изпитваше към него! Няма как да знаеш що за интелектуална арогантност е необходима, за да мисли, че всичко, което има нещо общо с него, всичко, до което се докосне, става свещено само заради допира. Неговият завод, неговият метал, неговите пари, неговото легло, неговата съпруга! — тя погледна нагоре към него с малка искрица, която разчупваше унилата празнота в очите й. — Никога не е забелязвал твоето съществуване. Не забелязваше и моето. Аз още съм госпожа Риърдън — поне за още месец.