Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Някой… някой живее тук…“
Пред колибата имаше пътечка, оградена с подредени камъни. Под стряхата на страничната стена беше наредена купчина цепеници. Разбира се, разсъждаваше той, като тихо подсмърчаше, разбира се, че някой тук ще го съжали, ако отиде до вратата и смирено помоли за храна.
„Толкова съм гладен. Не е честно. Не е справедливо! Някой трябва да ме нахрани… някой…“
Той бавно пое надолу. Краката му бяха изтръпнали, а устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Един слаб спомен за човешкото поведение сред хора му нашепваше, че не трябва да плаши тези селски хорица, тези подозрителни горски жители в дървената им хралупа. Тръгна напред, изпънал празните си ръце пред себе си, бледите му пръсти бяха широко разтворени в знак, че идва с мирни намерения.
Колибата беше празна, а може би обитателите й просто не отговаряха на чукането на подутите му кокалчета по вратата. Той я обиколи, като прокарваше върховете на пръстите си по грубото дърво. Единственият прозорец беше закован с широка дъска. Почука още веднъж, по-силно, но отвътре му отговори само кухо ехо.
Той приклекна под закования прозорец и тъкмо си мислеше дали да не го разбие с някоя от цепениците, когато едно изшумоляване като от счупени съчки долетя откъм дърветата и го накара да се изправи толкова бързо, че за момент му причерня и пред погледа му затанцуваха звезди. Призля му. Дърветата се огънаха, сякаш някой бе промушил огромна ръка през тях, а после рязко се изправиха. Миг по-късно сред тишината прозвуча отсечено съскане. Шумът се превърна в бърз порой от думи на език, който Саймън не разбираше, ала все пак си бяха думи. След миг на поляната отново се възцари тишина.
Саймън се беше вкаменил, не можеше да помръдне. Какво да прави? Може би обитателят на колибата беше нападнат от някой звяр, докато се прибираше вкъщи… Саймън можеше да му помогне… после сигурно щеше да получи храна. Но как би могъл да помогне? Едва се държеше на краката си. Ами ако беше някой звяр, само звяр — ако просто му се беше сторило, че чува думи сред този кратък порой от звуци?
Ами ако беше нещо по-лошо? Войниците на краля с извадени остри мечове или пък някоя побесняла от глад белокоса вещица? Може да беше и самият Дявол, с огненочервена мантия и черни като нощта очи?
Саймън не разбра откъде намери смелост и дори сила да се изправи на омекналите си крака и да тръгне към гората. Ако не се чувстваше толкова слаб и отчаян, сигурно нямаше да… Но той беше слаб, прегладнял, мръсен и самотен като наскадуски чакал. Уви наметалото около себе си, стисна свитъка с бележките на Моргенес и закуцука към гъсталаците.
Слънчевата светлина струеше на ивици между дърветата, процеждаше се през пролетния листак и нашарваше земята с блещукащи петна. Въздухът беше душен като дълго сдържан човешки дъх. За момент Саймън не виждаше нищо, освен тъмните силуети на дърветата и ивици ослецителна светлина. На едно място обаче слънчевите петна от време на време се раздвижваха. Миг по-късно той разбра, че осветяват една бореща се фигура. Той пристъпи крачка напред, листата изшумоляха под стъпките му и при този звук борбата спря. Някакво същество — висеше почти на метър над влажната земя — вдигна глава и го загледа. Имаше човешко лице и безмилостни топазени очи на котка.
Саймън отскочи с разтуптяно сърце, разтвори широко ръце и разпери пръсти пред очите си, сякаш за да не вижда този странен обесен. Каквото или който и да беше, той не приличаше на никой от хората, които Саймън беше виждал. Въпреки това в него имаше нещо до болка познато, сякаш от полузабравен сън — но толкова много от настоящите сънища на Саймън бяха лоши. Какво странно видение! Макар и уловен в безмилостен капан, овързан здраво през кръста и лактите с ласо от усукано черно въже, увиснал на люлеещия се клон, без да може да достигне до земята, този пленник изглеждаше свиреп и непокорен, като хваната натясно лисица, която щеше да умре със зъби, впити в гърлото на преследващата я хрътка.
Ако беше човек, беше много слаб. За момент — един ужасен, смразяващ кръвта момент — високите скули и фините черти на лицето му напомниха на Саймън за съществата с черните наметала при Тистерборг, но те бяха смъртнобледи и с бяла като слонова кост кожа, докато този тук имаше златистокафявия тен на лакиран дъб.