Безсънна (Търсачът в дълбините)
- Автор: Анджелини Джозефина
- Серия: Starcrossed #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Intense
- ISBN: 978-954-783-211-4
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безсънна (Търсачът в дълбините)». Краткое содержание книги:
Като единствената Потомка, която може да се спуска в Подземния свят, Хелън Хамилтън е натоварена с почти невъзможна задача. Нощем тя се лута в царството на Хадес, опитвайки се да спре безкрайния цикъл на отмъщение, чието проклятие тегне над семейството й. Денем се мъчи да превъзмогне изтощението, което бързо подкопава разсъдъка й. Без Лукас до себе си, Хелън не е сигурна, че има сили да продължи.
Точно когато е на ръба на срива, на помощ й се притичва загадъчен нов Потомък. Забавен и смел, Орион я защитава от опасностите на Подземния свят. Но времето изтича — безмилостен враг плете заговори срещу тях, а призивът на Фуриите за кръв става по-силен.
Когато светът на древна Гърция се сблъсква с този на простосмъртните, спокойният и защитен живот на Хелън на остров Нантъкет потъва в хаос. Но най-трудно от всичко е да забрави Лукас Делос
Той коленичи, отвори ципа отгоре, а после внезапно спря. Сложи ръка на гърдите си и натисна силно, сякаш се опитваше да бутне сърцето си отново, където му беше мястото. Като хвърли поглед нагоре към нея, той се засмя тихо, но на Хелън й изглеждаше повече сякаш му се искаше да заплаче. Тя спря да танцува и отиде при него.
— Не съм изпитвал това чувство никога преди — каза той, извинявайки се. — Не мислех, че някога бих могъл.
— Не си мислел, че някога можеш да изпиташ радост?
Хелън коленичи срещу него, взирайки се в смутеното му лице. Орион поклати глава и преглътна, а после внезапно посегна с две ръце и прегърна здраво Хелън.
— Сега разбирам — прошепна той, а после я пусна толкова бързо, колкото я беше взел в обятията си. Тя не знаеше какво бе това, което беше „разбрал“, но той не й даде шанс да попита. Подавайки й празна манерка, Орион отиде до брега на реката и потопи другите две, които беше извадил от раницата си, в искрящата река.
В мига щом пръстите му докоснаха водата, сълзи, едри като дъждовни капки, потекоха по лицето му, а гърдите му потрепериха от удивено ридание. Идвайки при него до ръба на водата, Хелън потопи манерката си под повърхността и докосна радостта. При нея това не беше за пръв път, както при Орион, но след толкова много тъга и загуби през последните няколко седмици тя се разплака, сякаш беше.
След като напълниха манерките си, и двамата ги запечатаха. Тя дори и не помисли да пие водата, а от непоколебимия начин, по който Орион завинти капачките на своите две, разбра, че той също не бе помислял за това. Хелън знаеше, дълбоко в сърцето си, че ако отпиеше дори една глътка, никога нямаше да напусне това място. Дори и така, тя почувства зараждането на силен копнеж, знаейки, че този съвършен момент беше почти отминал. Искаше й се да може да остане вечно така, потопила пръсти в Реката на Радостта.
— Някой ден ще се върнеш.
Изтръгната рязко от унеса си, Хелън вдигна поглед към Орион и го видя да й се усмихва, протягайки ръка да й помогне да се изправи. Процеждащата се светлина блестеше върху него и превръщаше косата му в ореол. Зелените му очи бяха ясни, а миглите му — бодливи и потъмнели от плач. Тя плъзна подгизналата си ръка в неговата и застана до него, все още подсмърчайки леко, след като бурята от екстаз беше отминала.
— Ти също — каза му тя, хълцайки през сълзи. Той сведе очи.
— Беше ми достатъчно да го изживея дори само веднъж. Никога няма да забравя това, Хелън. И никога няма да забравя, че ти беше тази, която ме доведе тук.
— Наистина не мислиш, че ще се върнеш, нали? — попита Хелън невярващо, като гледаше как Орион прибира манерката в раницата си.
Той не й отговори.
— Ще те видя отново тук след осем или девет десетилетия — каза тя решително. Орион се засмя и промуши ръце през презрамките на раницата си с крива усмивка.
— Осем или девет? Даваш си сметка, че сме Потомци, нали? — каза той, като я задърпа за ръката и я изведе на поляната, където беше утро. — Имаме пословично кратък „срок на годност“.
— Ние ще бъдем различни — каза тя. — Не само ти и аз, а цялото ни поколение.
— Ще трябва да бъдем — каза Орион тихо, като сведе глава замислено.
Хелън хвърли поглед към него, като очакваше да открие, че отново е изпаднал в едно от мрачните си настроения, но той не беше. Усмихваше се на себе си с изражение, което Хелън можеше да опише само като „изпълнено с надежда“. Тя също се усмихна, доволна просто да върви през поляната и да се държи за ръка с него. Щастието, което изпитваше, не беше като възторга край реката, но възторгът щеше да е твърде непоносим, ако беше продължил по-дълго. Осъзна, че сърцето й щеше да бъде разбито, ако беше останала.
Колкото повече се отдалечаваха от Реката на Радостта, толкова повече се проясняваше главата на Хелън. Погледна надолу към едната си ръка. Тя беше стояла потопена във водата толкова дълго, че се беше набръчкала. Колко време бяха стояли на колене там?
С всяка стъпка, тя беше все по-благодарна, че Орион я беше издърпал. Той вероятно беше толкова замаян, колкото и тя. И въпреки това някак се беше овладял, а после беше намерил допълнителната сила, за да помогне и на нея да се откъсне.
— Как го направи? — попита Хелън тихо. — Как се отдръпна от водата?
— Има нещо, което искам повече — отвърна той простичко.
— Какво би могъл да иска някой по-силно от безкрайна радост?