Безсънна (Търсачът в дълбините)

Навън по улиците Хелън почувства кипежа на буйно, опасно настроение. Кехлибарената есенна светлина добавяше пращяща като електричество енергичност към вече празнично украсените улици. В градския център оранжево-черни транспаранти за Хелоуин се вееха на мразовития вятър, а запалени тиквени фенери потрепваха, хвърляйки зловещи сенки върху входовете на старите солидни къщи и по калдъръмените пътища. Хелън стисна здраво пуловера си и се огледа подозрително наоколо, търсейки източника на заплахата, която усещаше.

Десетки групи вече бяха излезли да обикалят къщите, за да събират сладкиши. В този ранен час това бяха главно родители с малки деца, но една-две от маскираните тълпи определено не търсеха бонбони. Тези групи притежаваха повишена агресивна енергичност, сякаш техните маски на чудовища въплъщаваха в носещите ги хора душата на образа, който представляваха. Дори ако животът й зависеше от това, Хелън не можеше да разпознае никого от младите хора в тези групи, което беше наистина странно. Обикновено до този момент щеше да е минала покрай половината си съученици от гимназията, но улиците сякаш бяха пълни с непознати, което беше почти невъзможно. Туристическият сезон беше приключил.

Нещо определено не беше наред. Хелън не се страхуваше за собствената си безопасност, но въпреки това се тревожеше. Беше толкова рано и все още имаше толкова много малки деца, излезли да събират лакомства, че й се прииска хората, които се интересуваха повече от „пакостите“, да бяха изчакали още малко. Тя влезе в „Новинарския магазин“ с тревожно намръщена гримаса, питайки се дали не трябваше да се обади на Луис и да му каже да прибере Хуан и Мариви по-рано у дома тази година.

— Хубави криле, принцесо — каза провлечено някакъв мъж.

— Хектор! — възкликна Хелън, като се метна право в една от фантастичните му прегръдки, въпреки факта, че той си послужи с най-нелюбимото й обръщение. Той я улови без усилие и тя увисна за кратко на врата му. — В най-скоро време ще те принудя да спреш да ми викаш така.

— Не и в този живот. — Опита се да прозвучи, сякаш се шегуваше, но тя веднага се досети, че нещо не беше наред. Той изглеждаше напрегнат. Тя се дръпна назад и го огледа хубаво.

— Какво е станало с теб? — попита тя и прокара пръст по все още заздравяващ тънък, розов белег на скулата му.

— Семейството — каза той с тъжна усмивка.

— Стоте още те преследват?

— Разбира се — каза той, като сви рамене. — Ти си единственият човек, с когото съм сигурен, че съм в безопасност. Тантал няма да рискува да навреди на единствения си шанс да се освободи от Фуриите.

Хелън се намръщи и се зачуди дали би трябвало да е доволна от това, или не. Една част от нея не искаше да върши нищо, което правеше Тантал и Стоте щастливи, но какво друго можеше да направи? Да не помогне на Хектор, защото това помагаше и на Тантал? Беше хваната натясно и го знаеше.

— Замръзваш! — каза той, като заразтрива кожата й с ръце, за да я стопли. — Обикновено предпочитам жените да носят колкото се може по-малко дрехи, но не и ти. Къде са ти останалите дрехи, малка братовчедке?