Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Наклони шишенцето и отля една капка върху ръката на Кирал.
Болката и яростта, излели се като лава от гърлото на момичето, бяха така потресаващи, че Лирна затвори очи. Гадеше ѝ се. Седмици наред бе живяла сред постоянна заплаха за живота си, станала бе нееднократно свидетелка на насилствена смърт и тези изпитания безспорно я бяха закалили, но нечовешката грозота на тези писъци премина през новата броня на душата ѝ като нож през масло. Когато събра смелост да отвори очи, момичето беше на колене, а малесата държеше в шепи лицето му; очите му бяха отворени широко и не мигаха.
— Болката е само вратата — каза малесата. — Страхът е лостът, сечивото, което изстъргва мръсотията от ума на момичето, мръсотия, впила се в дарбата му като пиявица. — Кирал се тресеше, слюнки и неразбираем брътвеж излизаха от устата ѝ. — Защото дори това нещо се бои от истинското забвение, а ако остане, за да се изправи лице в лице с мен, аз ще го съкруша.
Кирал изведнъж се отпусна, очите ѝ се затвориха, лицето ѝ се изхлузи от шепите на малесата. Давока я прихвана, преди да е паднала на пода. На дясната ръка на Кирал, от опаката страна, имаше червено-черна рана, от която се издигаше дим.
Лирна преглътна с мъка — жлъчка се беше качила в гърлото ѝ, — приближи се до Кирал и сложи пръсти отстрани на шията ѝ. Пулсът се усещаше силен и равномерен.
— Колко… колко време? — Гласът, произнесъл думите зад Лирна, беше тъничък, задавен от объркване и скръб.
Лирна вдигна очи и видя, че малесата е изчезнала, а на мястото на уверената млада жена стои уплашено момиче с тънки ръце и я гледа объркано. Същото лице, същият тъничък силует, но различна душа.
— Малеса? — Лирна се изправи и тръгна към нея.
Момичето издаде тъничък звук, наполовина въздишка, наполовина смях, звук само на крачка от истерията; очите му се спряха върху шишенцето, което държеше в ръка.
— Да. О, да. Аз съм малесата. Велика и ужасна е моята сила… — Изсмя се като че ли насила и млъкна.
— Пет лета — каза Давока. — След обновяването.
— Пет лета. — Погледът на момичето се зарея към Лирна и се спря първо на косата ѝ, преди да се насочи към очите. — Кралицата на мерим хер. Тя те чака от толкова дълго време. Толкова много видения… — Вдигна ръка да погали Лирна по бузата. — Такава красота… такъв срам… Какво е чувството?
— Малеса?
— Да си убила толкова много. Аз съм убила единствено майка си…
А после на лицето на уплашеното момиче се изписа предишната спокойна увереност; ръката ѝ се отпусна покрай тялото, когато Лирна отстъпи крачка назад.
— Тя какво ти каза? — попита малесата.
Лирна спря, макар че ѝ се искаше да отстъпи още назад, към спиралното стълбище, което изведнъж ѝ се стори безкрайно привлекателно. „Искаше доказателство смъмри се тя. — То е тук.“
— Каза, че е убила майка си — отвърна Лирна. Надяваше се, че гласът ѝ не трепери.
— А, да, тъжна история. Красиво младо момиче, добро и с дарбата да лекува, но и умопомрачено, обладано от опасна лудост. Винаги е така с лечителската дарба, има нещо в нея, което ти разхлопва дъските. Всеки дар идва с цена. В този случай умопомрачението приело формата на твърдо убеждение, че майка ѝ е обладана от Йешак, мразещия бог. Разбира се, след като убила майка си, тя повече нямала място сред своя клан. Не можели да я убият — била надарена, а всички лонаки знаят, че надарените може да ги съди единствено малесата. Бродила из планините, докато един ден Давока не я намерила. Доведе я при мен. Беше съвършен съд, едни от най-добрите, които съм имала. Макар че проявява склонност да се откъсва от контрола ми по-често от предшественичките си.
Върна се при Кирал, посегна надолу и стисна наранената ѝ ръка. Момичето се сгърби, после се събуди рязко и понечи да се откопчи от хватката на Давока.
— Аз… Сестро? — Очите ѝ се спряха върху лицето на Давока. — Аз… беше ми студено.
Малесата пусна ръката ѝ и Лирна неволно ахна — лошата рана беше изчезнала. По кожата имаше бледи белези, но само толкова. „Доказателството.“
— Изтощително е — каза малесата и тръсна ръка. Бръчка се бе появила върху гладкото ѝ чело. По-изтощително от другите дарби. Може би на това се дължи лудостта, на това, че се изгубваш при всяко лечение. — Отстъпи отново назад и погледна Давока. — Алтурк е тук? — попита на лонакски.