Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Как е Скай? — попита я Джо.

— Не знам. Споменът за убийството не я напуска.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да посети сбирка на Анонимните алкохолици?

Каролайн замълча. Погледна към Хомър — приличаше на човек, загубил надежда, че злото може да бъде избегнато.

— Не знам — сви рамене. — Съмнявам се.

— На мен ми помогна.

— Бих искала…

— Какво?

— Да помогне и на нея — прошепна Каролайн.

— Каролайн — започна Джо.

— Какво?

— Ела с мен!

— На някоя среща ли? Но…

— Не, ела с мен в Гърция.

Тя го погледна изненадано. Дали не мислеше, че просто я дразни? Или че се шегува с нея? Взе я в обятията си и повтори, като я гледаше право в очите:

— Ела в Гърция с мен.

— Не се шегувай.

— Не се шегувам. Кажи ми има ли поне една причина, поради която да не можеш да го направиш.

— Семейството ми. Не мога да ги оставя. Също и хотела…

— Обичаш да пътуваш, всички го знаят. Мишел знае как да ръководи хотела, а семейството ти…

Тя мълчаливо го чакаше да довърши. Очакваше, че Джо ще се опита да я убеди, че семейството й ще бъде добре, но и двамата знаеха, че е невъзможно някой да бъде предпазен, че съдбата изиграва лоши шеги на хората и че може да си до сестра си и тя да убие човек. Може да не се отделяш от някого и въпреки това да му се случи нещо лошо.

— Близките ти знаят, че ги обичаш. Освен това ще се върнеш.

— Така ли?

— Да. Ще се обадя в Йейл. Не за тази година, но може би ще е възможно да започна работа там от следващата есен. Мисля и за Сам. Като наблюдавам какво правиш за семейството си, ми се иска да му дам повече. Дълго време съм бил далеч от него.

Каролайн отстъпи назад. Хомър подви опашка и се оттегли към синьото одеяло, предназначено за него.

Тя се облегна на плота и се загледа в стария си приятел. Той не откъсваше очи от нея и внезапното й внимание го накара да вдигне муцуната си в очакване. Каролайн се наведе и измъкна една изпокъсана хавлиена кърпа изпод одеялото. Хомър захапа единия край, а Каролайн задържа другия.

— Баща ми започна тази игра — обясни тя и подръпна кърпата.

— С Хомър ли?

— Да. Когато за пръв път го доведохме у дома, Хомър беше много разстроен. Тъгуваше и не обръщаше внимание на играчките, които му давахме. Топки, кокали… Най-накрая баща ми му подхвърли една стара хавлиена кърпа. Беше мека и предполагам, че миришеше на нас.

— И на Хомър тази игра му е харесала? — попита Джо, питайки се какво общо имаше това с пътуването до Гърция.

— Да. Много. Разнасяше тази кърпа навсякъде, а когато тя съвсем се изпокъса, му дадохме друга. Винаги търсеше баща ми, за да си играе с него. — Замълча и погледна Джо в очите. — Баща ми също обичаше да си играе с Хомър. Докато не се разболя. Тогава престана да се занимава с каквото и да било.

— За рака ли говориш?

— Не. За тази особена слабост, която кара човек да пие и да се затваря в себе си. Както се случва със Скай в момента. Страхувам се да я оставя.

Джо пристъпи към Каролайн. Долови колко силно бие сърцето й. Никога досега не беше желал нещо толкова силно. Копнееше да бъде с нея, но същевременно искаше да й помогне. Тя се намираше в капан — опитваше се да спаси сестра си, а Скай щеше да се спаси само ако сама се заеме със собственото си спасение.