Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Тялото на Сам се възстановяваше, духът му — също, защото вярваше, че Джо е казал «Блек Хол», а за Сам Блек Хол означаваше Йейл. За него Джо беше дал обещание — да се откаже от кръстосването на моретата, да се установи в Нова Англия и да бъде със Сам и с Каролайн.

Сам се усмихна и попита:

— Кога мислеше да ми кажеш?

— Какво?

— За Каролайн.

Джо почервеня като рак. Опита се да остане сериозен, но не се сдържа и се засмя.

— Да — кимна той.

— Влюбен ли си в нея? Това ли става?

— Това — въздъхна Джо, а усмивката му стана още по-широка.

— Значи мислиш да се пренесеш при нея?

— Какво? — Усмивката му моментално изчезна.

— Блек Хол — каза Сам.

— За какво говориш?

— Това каза тогава, под водата. Блек Хол. — Сам искаше да чуе от устата на брат си, че е решил да остане. Че срещата им със смъртта просто е ускорила вземането на едно решение, което щеше да бъде взето рано или късно. Че Джо най-накрая е разбрал кое е важното в живота.

— Какво каза?

— Казах, че когато бяхме под водата, ти се опитваше да ми кажеш нещо. И произнесе «Блек Хол».

Джо смръщи чело.

— Кога? Преди да вляза в останките на потъналия кораб ли?

— Да.

— Казах ти: «Стой там» или «Чакай там» или нещо от този род. Не исках да влизаш вътре, докато изваждаме сандъка. Беше прекалено опасно.

— Искаш да кажеш, че няма да отидеш в Йейл?

— Вече ти казах, Сам…

— Но аз си мислех, че… — Гласът му замря. Младежът обърна очи към прозореца. Беше се надявал, че присъствието на Каролайн ще доведе до някакви коренни промени. Беше наблюдавал как Джо се променя, когато тя е до него, как става по-нежен, по-добър, по-открит по отношение на заобикалящия го свят. Сам мислеше, че най-после брат му е свалил гарда и си е позволил да се влюби, и се надяваше, че Каролайн ще го задържи тук.

— Казах ти, че не ставам за учител. Ти си по-умният от двама ни. Аз не съм създаден за университетски живот. Дори когато става дума за университет като Йейл.

Сам свали очилата си. Главата му бучеше, щеше да се пръсне от болка. Сети се за една случка отпреди много години. Беше само дванайсетгодишен и беше загубил момичето, в което се беше влюбил. Неговата първа любов. Сега, когато губеше Джо, имаше чувството, че целият свят се срива пред очите му.

— Сам? — Гласът на брат му прозвуча много нежно.

— Какво?

— Това няма нищо общо с теб. Ако имах желание да се занимавам с преподавателска дейност, за мен щеше да е удоволствие да преподавам заедно с теб.

— Да.

— Наистина, хлапе.

— Забрави, Джо.

— Ще се виждаме по-често, обещавам.

— Винаги казваш така — промълви Сам и отпусна глава на възглавницата. Чувстваше се уморен и отслабнал. Това чувство го връхлетя сега, когато разбра, че Джо отново ще го напусне. Дори не можеше да се преструва, че този факт не го вълнува особено, че все някак ще го преживее. Че намира за нормално брат му да се намира на другия край на света и да го вижда само тогава, когато Сам направи първата стъпка към поредната среща.